Выбрать главу

— Може би искам да изкупя бездействието си в миналото — смънка Талия. — Иди да вземеш билките, аз ще я наглеждам.

Примъкна стол и седна до леглото. Умората я притискаше. Измина час. Те хвана ръката на момичето, опипа ходилата й. Толкова студени… Набързо смъкна дрехите си и се пъхна в леглото. Обви Лилис с ръце, обгърна я с топлината на тялото си. И на Талия й олекна мъничко, накрая заспа дълбоко, както не се бе случвало от цяла седмица.

Бася ги навести пак в ранното утро. Лилис спеше спокойно в прегръдката на Талия. Лечителката ги погледа засмяна, после докосна рамото на жената, която се събуди мигновено.

— Вече е сутрин — каза й лечителката. — А детето е по-добре.

Талия се измъкна светкавично от постелята, изтича да се наплиска с вода в съседната стая и се облече припряно. Седна до леглото да обуе ботушите и от скърцането на стола Лилис отвори очи. Най-прекрасната усмивка, която Талия бе виждала, огря изпитото лице.

— Сънувах те — сподели момичето дрезгаво. — Бях в ръцете ти и престана да ме боли. Толкова ми беше топло и хубаво, че се уплаших да не се събудя. Къде съм?

— В цитаделата, детето ми — намеси се старицата. — Талия се промъкна в бордеите, взе те от онзи гаден паяк и те донесе тук. Дължиш й живота си.

— Вярно, направих го — промълви Талия, — но и ти ми помогна, Лилис, а после те пребиха заради това.

Лилис се зазяпа в нея.

— Талия… Откъде си?

— Защо питаш? — засмя се жената.

— Ами не приличаш на тукашните хора и говориш различно от тях. Пък и си по-добра.

Усмихнатата Талия я целуна по носа.

— Родена съм в Крандор, той е от другата страна на света. Когато бях на твоите години, старият Мендарк откри, че мога да… правя разни неща. Изпрати ме в едно особено училище, след това ме доведе в Туркад да отработя дълга си.

— Имаш ли си майка и баща?

— Имам. Те са в Крандор, затова не ги виждам много често. — Лилис въздъхна и се облегна на възглавницата. — Сега искам да събираш сили — добави Талия, — защото самият Магистър ще ти зададе няколко въпроса.

Талия се отби в кабинета на Мендарк и взе малкия вързоп с вещите на Каран. Къс нож с обикновена каменна дръжка, но острието беше от здрава тъмна стомана с гравирани по нея шарки. Една от „дреболиите“, както ги бе нарекъл Мендарк, се оказа кълбо колкото много едра слива, изработено от полиран сивкав минерал. От едната страна го обгръщаха сребърни листа. Странно украшение, прекалено голямо и тежко, за да бъде носено на верижка.

Талия се взря по-внимателно и забеляза истинската чудатост на кълбото — в сумрачната стая пръстите й оставяха по него бледи светещи петънца, които бързо гаснеха. Та това беше светлик! Знаеше, че съществуват, но само като древни изделия, отдавна загубили свойствата си. И Мендарк притежаваше такава вещ, макар и съвсем не като тази — от пет столетия не бе излъчвала светлина. Ама че работа… Как не е разпознал предмета? И откъде Каран се е сдобила със светлик?

Имаше и грижливо увита книжка с много листове. Красиво скъпо томче, изписано със ситен почерк. Първата дата беше отпреди шест години. Дневник, макар и с големи пролуки във времето.

Талия нямаше никакво желание да наднича в мислите на Каран. От вътрешната страна на корицата имаше някакво посвещение на непознат за нея език. Разчете само подписа — „Раел“. Значи е скъпоценен подарък. Близките на Каран сигурно щяха да си го поискат. Талия си спомни, че Каран е от Готрайм, бедна област в планинския Банадор. Лиан може би също ще държи на този дневник, ако някога се завърне. Тя отново уви всичко във вързопа и слезе долу да осъществи следващото си намерение.

Намери всекиго от седмината, които Лилис бе спасила, и уговори с тях (в един случай — след заплахи) подходяща награда за момичето. Прибра златните монети, за да ги даде по-късно на Лилис. Хлапето щеше да си помогне много с тези пари… ако всички те оцелееха, което обаче изглеждаше все по-малко вероятно.

3. Съсипия

Фейеламор се помъчи да седне, но не можа. В ръцете й имаше сила колкото и в една връв. Мощното заклинание на Тенсор я бе разнебитило безпощадно. Но въпреки всичко беше длъжна да намери Мейгрейт. Фейеламор поначало не беше яка, а сега дори напъните да се изкачи нагоре по стъпалата я изцедиха докрай. Просна се на пода за още час, докато успее да вдигне глава. Тъкмо тогава светна фенер и се разнесоха гласове.

Мейгрейт не бе шавнала. Едната й ръка висеше, преметната през парапета, пръстите й стискаха очилата. Фейеламор издърпа ръката, за да не я види и запомни някой. Но в бъркотията и суетенето, а и заради врявата отвън, никой не обърна внимание. Някой заудря по задната врата, после настана тишина.