Долу още припламваше фитилът на фенер. Тя пропълзя обратно и установи, че мнозина са живи, но никой не помръдна от докосването й. Каква умора… Полежа малко и напрегна волята си, за да не заспи. В трепкащата светлина забеляза нещо омотано до стената. Каран, увита в наметало. Очите й се въртяха под стиснатите клепачи. Наскоро Фейеламор бе разкрила тайна, която и самата Каран не знаеше: тя беше мелез от три различни човешки раси. Трикръвна. Такива същества се срещаха невероятно рядко, а и повечето полудяваха, но не беше изключено да притежават изумителни дарби. Какво ли се криеше в Каран? В тази гибелно опасна, коварна твар! Фейеламор протегна ръка към гърлото й, но не събра сили да стисне.
Изведнъж Каран изстена — смразяващ, протяжен вопъл на ужас, прекъснат от треперливо вдишване. Въртеше глава наляво-надясно. Косъмчетата по тила на Фейеламор настръхнаха. Неволно отстъпи, обзета от такъв омаломощаващ страх, че не намери у себе си смелост да приближи отново до младата жена. Струваше й се, че в тялото й не са останали никакви кости. „Ах, ще умра тук, а с мен и всички надежди на фейлемите“ — мярна се отчаяна мисъл в ума й.
Възбраната прикова нейната група на този свят, но за разлика от аакими и карони те не успяха да се приспособят и да намерят нов смисъл на живота си тук. Всяка друга планета освен любимата им Талалейм не беше за тях нищо, освен плоска сянка. Смятаха се за най-великата и благородната от четирите човешки раси и не се задоволяваха с никой друг свят извън Талалейм.
Разбитата врата на главния вход се отвори със скърцане. Офицер и двама войници от армиите на Игър надникнаха предпазливо. Фейеламор опита да се забули в скриваща илюзия, но откри, че духовната й мощ я е напуснала. Лежеше на пода като труп в морга. Войниците стискаха дръжките на мечовете си, докато офицерът оглеждаше залата. Той си записа нещо.
— Тук няма опасност — изрече с твърд акцент. — Но нещо не е наред. Ще се върнем, когато прочистим квартала.
Излязоха, навън някой извика и всичко стихна.
„Нуждая се от помощ!“ Фейеламор пропълзя на мокрите стъпала пред вратата. Никой не се мяркаше наоколо. Въздухът беше задимен, над покривите се мяркаха високи пламъци. Скоро затропаха крака, появиха се двама мъже — единият висок и затлъстял, другият късокрак и с гръден кош като бъчва.
— Помощ! — подвикна им тя, просната безсилно под дъжда.
Те дори не забавиха крачка.
— Помогни си сама! — озъби й се дебеланкото.
Другият не я и погледна.
Фейеламор понечи да ги препъне с мисловно усилие, но нищо не се случи.
„Аз предвождам фейлемите! — внушаваше си тя. — Имам волята!“
Не след дълго зърна друг мъж, който куцаше зле.
— Помощ? — отново извика Фейеламор.
— За нищо не ме бива — отвърна той мрачно.
— Но ще ми помогнеш — изхърка тя опитвайки се да почерпи мощ от пустотата в себе си.
Мъжът спря. Беше млад, нисичък и строен. Около дясното му ходило бе увит окървавен парцал. Липсваше половината от едното му ухо, а по разкъсаната му куртка личаха кървави петна.
— Имам злато — прошепна тя.
Да падне дотам, че да се моли на един гах, както фейлемите наричаха презрително хората от коренната раса…
— Злато ли! — възмути са той. — Мога ли да го ям? Ще ми върне ли бащата? Ще има ли полза майка ми от него?
— Но ти си жив! — натърти Фейеламор. — Със злато ще излекуваш раните си, ще си купиш храна, ще платиш за подслон.
— Имам си всичко това — отрони той бездушно.
Тя реши да опита другояче.
— Аз съм по-стара и от майка ти.
Както се бе долепила до калдъръма с протегната към него ръка, наистина се чувстваше прастара.
Празният му до този миг поглед се оживи.
— Да, вярно е — промълви почтително и думите му я жегнаха още по-силно. — Ще ви отнеса в дома на майка ми.
Наведе се и й помогна да седне.
— Моята приятелка е по-зле от мен. — Фейеламор се подпря с ръце. — Тя е вътре, в галерията, до която се стига по стълбата.
— И тя ли е по-стара от майка ми?
— Да, макар да не й личи. Вземи и очилата й. Моля те, побързай.
Той се заклатушка по стъпалата, на всяка крачка оставяше кървави следи, които дъждът отмиваше.
— Тази ли е вашата приятелка?
Юношата се измъкна тежко през вратата, метнал Мейгрейт на рамо. Подхлъзна се и тупна на камъните. Главата на Мейгрейт се отметна назад, клепачите й трепнаха, но тя не се събуди.
— Тя е.
Фейеламор се бе ободрила малко, но пък започна да мръзне.
— Не ми се вярва да е по-стара от майка ми — горестно смънка той.
— О, стара е и още как, момко. А сега чуй какво искам от тебе. Отнеси я в дома на твоята майка и се върни за мен.