— Защо не те помолих и за скоби, с които да прикрепим въжето към халките… Жалко! Ще се наложи да го връзвам всеки път.
Малиен извади и две малки карабинки с пружини. Каран върза едната в средата на обезопасителното въже, другата в края му.
— И тях ли направи снощи?
— Не, разбира се — носехме си ги! А ти се старай да забиваш клиновете правилно, иначе при падане може да се изскубнат.
— То се знае!
Малиен й връчи и чифт ботуши с поизтъркани отпред подметки. Коравите им токове бяха подходящи за катерене.
— Ботушите ти! Благодаря. — Каран ги обу. — Доста удобни са ми.
— Ботушите са си мои и искам да ми ги върнеш веднага щом всичко приключи.
Малиен я изгледа строго, а Каран сведе глава, но не можа да прикрие усмивката си.
— Оо, тежичка е тази раница…
— Ако намекваш, че трябва и да се кача вместо тебе, не си познала.
Каран прихна и се обърна към стената.
— Стой, редно е да зачетем традицията! — спря я Малиен и подложи длани, за да стъпи на тях.
Каран отскочи върху парапета на моста и се оттласна към първата пукнатина. Със следващото движение подметките на ботушите й вече бяха над главата на Малиен. Бързо преодоля и металната козирка, в която още предишния ден бе открила процеп.
— Дотук нищо трудно — подвикна отгоре.
Малиен й помаха с ръка и се отдалечи.
Каран изкатери с лекота първата третина от кулата — имаше къде да се хване и да стъпи, заради навивките на спиралата не се качваше отвесно, а под наклон.
В тази част само три пъти заби клинове. Закачаше карабинката на обезопасителното въже, проверяваше здраво ли е забит клинът и стъпваше нагоре. Но когато се наведе втория път да избие клина с чука, за да си го прибере, прекали със силата, парчето стомана отлетя и се пързулна надолу между две навивки.
— Останаха пет — промърмори Каран, ядосана на нехайството си.
Каран не се мяркаше никъде. Шанд си знаеше, че нищо няма да я възпре задълго. Излезе навън и зърна Малиен облегната на дърво при източните стъпала. Взираше се нагоре в кулата и върховете зад нея. Личеше, че не е спала през нощта. На няколко крачки от нея бе застанала Селиал. Малиен погледна още веднъж кулата и тръгна нанякъде. Явно искаше да бъде сама.
— Този портал е гибел за нас — обърна се Селиал към Шанд. — Тенсор ни набута в тази безизходица, а ние му се покорихме като мишлета пред змия. Ето го края на аакимите от Шазмак. И то къде — далеч от всичко, което ни е скъпо.
— Има и други градове на аакимите, по-многолюдни, отколкото някога е бил Шазмак.
— Трудно ми е да нарека жителите им аакими, толкова се промениха и западнаха. Не запазиха старите обичаи. Сантенар изсмука от тях жизнеността и благородството.
— Но нали и на Аакан имате многобройно население?
— Може би, макар че никога не сме били плодовита раса, а след нашествието на кароните… Пък и преди хилядолетия много от нас са дошли на Сантенар. Прекалено много. Сега не знаем нищо за Аакан. Той не е част от живота ни. Кароните ни погубиха.
Кимна му сковано и влезе в крепостта.
След малко Малиен се върна при дървото. Шанд позяпа околността. Нямаше големи промени след последното му идване тук преди повече от век, само гората се бе разраснала. Вдигна поглед и към усуканите спирали на кулата, видя нещо бяло, взря се и различи бледо лице. Не се изненада, но като гледаше Каран вкопчена в стената на такава височина, му призля от страх.
Чу се тракане, парче метал отскочи и прелетя над главите им. Шанд се извърна към втрещеното лице на Малиен. Но нищо друго не се случи. От кулата не политна надолу смалено от разстоянието тяло. Той отиде да вдигне плоския клин, дълъг колкото ръката му от китката до лакътя.
— Чудесна изработка — подаде го на Малиен.
— Цяла нощ ги правих.
Шанд напрегна очите си. Каран се бе скрила от погледа му зад извивките, но той продължи да се взира, улисан в мислите си. По едно време усети, че Малиен я няма.
Когато се върна в крепостта, завари Мендарк да помага на новите си временни съюзници в опитите с устройство, което може би щеше да събори стоманената врата. Шанд тайничко се подсмихваше, докато ги наблюдаваше.
— Ела да помагаш и ти! — сгълча го Мендарк. — Разбираш нещичко от подобни машини.
У Шанд неволно се събуди любопитството. Провери работата им толкова усърдно, сякаш лично щеше да борави с устройството. Поклати глава и отиде в кухнята да си свари чай. Знаеше, че и този път няма да успеят.
Мендарк се загледа подире му с гняв и недоумение.
— Ама че изкуфял дъртак…
От часове Лиан си седеше под купола, а светилото пълзеше в небето. Из Сухото море вилнееха първите прашни бури за сезона, вдигаха пушилката нависоко, където западният вятър я подхващаше и я поръсваше чак над Джеперанд и околните безплодни земи.