По върховете на Катаза оставаха съвсем малко петна сняг. Кратката пролет препускаше към дългото изгарящо лято. Отегченият Лиан надникна надолу, макар и слисан от дързостта си, за да разгледа стените на кулата, в която бе затворен. В пукнатините зеленееше мъх, по южната страна имаше и лишеи.
Движение малко над първия пръстен от лазурит прикова вниманието му. Взираше се с желанието да види що за птица или гризач се е приютила в жилавото снопче папрат. И когато проумя, че онова долу не е животно, дъхът му спря. Вкопчената в процепа ръка издърпа нагоре тялото, появи се и бледо лице сред облак червена коса. Тук-там се налагаше Каран да забие клин и да закачи въжето си за него.
Прилоша му, но не можеше да откъсне поглед от нея. Оставаше й да катери много, а тя напредваше бавно и видимо се уморяваше. Няколко пъти се подхлъзна, пропадаше около един разтег и спираше с невероятна ловкост. Той знаеше за уменията й, но недоумяваше как дори тя би се изкачила по тази кула?
Каран разбираше, че силите й ще привършат твърде скоро. Преди година щеше да преодолее три пъти по-голяма височина, без да се изтощи толкова. Но най-сетне заби последния клин в лъскавия лазурит, изтегли се нагоре и стъпи върху тесния корниз по средата на кулата. Можеше дори да седне на него. Все пак се предпази със забит клин, закачи въжето и провеси крака през ръба. Какво блаженство! Разтърка прасците и кръста си, отпи от манерката и сдъвка сушена кайсия. Не помнеше да е вкусвала такава сладост.
Зарадва се, щом премери на око височината, с която се справи досега. „Не поглеждай нагоре. Почини си, отпусни се, възстанови силите си…“ Разбира се, веднага вдигна глава. Още толкова… А спиралата беше по-стръмна нагоре. Немислимо!
Тя пропъди съмненията, пак пи вода и се изправи. Прасците я заболяха съвсем скоро, коленете й омекнаха, два пъти чупената китка смъдеше. „Няма да мисля! Няма да мисля!“ — внушаваше си, докато ядосано забиваше клин. Цялата плочка се натроши и заедно с клина се понесе по дъга към земята.
„Сега са четири! Ама че си глупачка. Изгубените непременно ще ти потрябват.“
За да не мисли за премеждието, в което се впусна, тя си припомняше други затруднения, от които се измъкна, особено бягството през канализацията на Физ Горго с откраднатото Огледало.
Откри, че така й олеква. Когато прехвърляше в ума си спомените как се бореше със заклещения шлюз, а мръсната вода се издигаше над главата й, вече бе изминала три четвърти от разстоянието до върха. И тогава зърна лицето, наведено към нея от пролука под купола. Не беше Тенсор, а още по-зле — Лиан!
„Ох, махни се оттам! Как да пропълзя до края, като си се опулил така?“ Мразеше някой да я вижда, когато е заета с трудна работа.
Умората я притисна и сякаш виждаше отстрани всяко вкопчване на пръстите си, всеки клин, всяко сътресение на кулата. И грешките зачестиха. Доближаваше се до пълното изчерпване на силите. Какво да хвърли? Може би ако изпие водата, щеше да й е по-леко. Изгълта я, изяде още една кайсия, върза куката на гърба си и пусна раницата по извивката.
Пълзеше нагоре все по-бавно. Сега различаваше добре лицето на Лиан. „Горкият! Няма да го преживее, ако падна.“ И щом си каза, че очаква падането си, потресът я накара да се опомни, А с всеки разтег виждаше, че тази козирка е далеч по-трудно препятствие, отколкото изглеждаше от земята. „Е, нали си имам куката. Не е същото като без нея.“ Нямаше лесно място. Над нея беше тясната златна ивица, след това полиран лазурит, широк около три разтега, и пак злато. До тесните прозорци без стъкла, където трябваше да закачи куката, оставаха поне седем разтега. Дали би успяла да метне куката? Налагаше се да отпусне тяло назад, увиснала на клиновете, за да не й попречи козирката, щеше да е трудно да уцели перваза на прозореца, смален от разстоянието. Дали Лиан би могъл да я хване и закрепи?
Направи възли на въжето, за да улесни изкачването, провери пак здраво ли държат клиновете. Хлабаво навитото въже увисна от лявата й ръка. Омота края му три пъти около дланта си, защото можеше и да не улучи. Стисна с пръстите на лявата ръка единия клин, замахна, хвърли куката и тутакси се хвана с дясната ръка, за да пусне с лявата въжето.
Куката удари стената под перваза. Не бе преценила вярно разстоянието. Впи пръсти в клиновете и се напрегна. Падащата кука се удари в козирката, прелетя край главата й и продължи надолу с плашещо ускорение. Изопна въжето с такава сила, че едва не извади ръката й от рамото. Каран извика.