— Затвори вратата.
Той натисна тежката каменна плоча и се пребори с клеясалите панти. Не можеше да я залости, но поне я заклещи с каменни отломки. После помогна на Каран да седне.
Тя видя амулета от нефрит на шията му и се присви като ужилена.
— Махни го веднага. Неприятно ми е да го гледам.
Лиан го прибра в кесията си.
— Извинявай. Ако не беше скъп спомен от майка ми, отдавна щях да го изхвърля. Малиен обаче премахна заклинанието.
— Не съм против да го запазиш, но не го носи, когато си с мен. Моля те.
Нахраниха се и той я попита:
— Не се ли боиш, че Тенсор ще се качи тук?
Беше проснал одеялото на сянка в ранния следобед, Каран пък се изтягаше върху останките от наметалото, облегнала глава на гърдите му. Примижаваше към платиновия купол.
— Сега не ме е страх от Тенсор. Постъпих правилно и той го знае.
Лиан не беше толкова уверен, но си замълча. Погледите им се срещнаха и двамата се извърнаха. Толкова време мина, че не знаеха как да започнат отново.
— Виж се само… — промърмори той, вторачен в нея. — Направо си кльощава!
— Дръж се по-любезно. Върни ме в Готрайм и скоро ще се закръгля като яйце. — Каран понечи да стане, но мускулната треска я скова и тя тупна обратно на постелята. — Ох, не се понася. По-зле не съм била.
— Какво те боли?
— Ами всичко. Толкова пострадах заради тебе — усмихна се закачливо Каран, — докато ти си скитал безгрижно. И всяка рана е дълг, който трябва да ми изплатиш. Охо, чака те истинско робство!
— Скитал съм безгрижно, така ли? Не мога вече да си преброя белезите. Отвличане, удари по главата, душене, заплахи със смърт и хвърляне върху свлачища… Това за „безгрижно“ ли се брои?
— Самохвален разказвачо, кой може да различи фактите от измислиците в думите ти? Искам доказателства. Ето, виж, а ти нищо не ми показваш.
Каран вдигна косата си и той целуна сцепената кожа на цицината. Тя се постара да не трепне.
— Мисля да ти платя с целувки този дълг, на който толкова държиш. Само с тази раничка ли ще ми се фукаш?
— Имам си още доста. Не съм видяла какви белези получи тялото ми днес. Цялата съм натъртена. А я погледни как ме ужили скорпион.
Лиан се взря в дълбоката зараснала рана.
— Как едно дребно животинче ти е оставило такъв белег?…
Каран описа безмилостното лечение на Шанд с горящия клон.
— Нищо де, аз имам по-хубави.
Показа й дланите си, разранени от падането сред късовете натрошен базалт, и дългия белег от глезена до коляното.
— Спъването не се брои — възрази Каран, но плъзна устни по дланите му. — Белезите трябва да са заслужени.
— Ако ще и с небрежност ли? — засмя се Лиан и пак докосна раната от скорпиона. — Нищо по-забележително ли няма да покажеш?
Каран посочи всевъзможни следи от наранявания. Лиан ги целуваше, но отказваше да се впечатли.
— Само толкова ли имаш? Докато ми забиват копие между ребрата, ти си насиняваш палеца на крака?
Нейната усмивка се стопи.
— Копие между ребрата ли? Нали си измисляш?
Лиан вдигна ризата си. От раната бе останала само виолетово-кафява издутина по бялата му кожа, затова пък дълга цяла педя, с по-дебела буца по средата.
— Малиен ме заши. Малко по-наляво и щях да съм мъртъв.
Каран пипна белега с треперещи пръсти.
— Не знаех. Изобщо не усетих — промълви, сякаш беше виновна.
Опря буза в гърдите му и се успокои от леко забързаните удари на неговото сърце.
— Случи се само няколко часа след Големия събор. И аз не знаех какво правиш ти тогава.
— Въргалях се в несвяст. Шанд казва, че съм се опомнила чак на третия ден.
— Лежала си там два дни?!
— Не, Шанд ме намерил вътре през нощта. Сега не ми се говори за това. Искам да науча какво си преживял ти. Твоето „Предание за Огледалото“ сигурно вече е дълго-предълго — измърка тя, пъхнала ръка под ризата му. — Как те прободоха с копие?
— Вярно, сказанието доста се проточва и дори за разказвача е отредено малко място в него, но няма да запиша и своите премеждия. Не е редно сам да се изтъквам. Отворих вратата на къщата, в която ме заведе Тенсор — исках да се върна в Голямата зала. И тогава ме улучиха с копието. Къде ли щяхме да сме сега, ако бях успял да му избягам? Както и да е, това имам за казване. Не съм герой.
— Я виж и това — показа тя бяла чертичка на слепоочието си.
— Май вече си отчаяна — снизходително се засмя Лиан. — И по-зле съм се одрасквал, когато се сресвам.
— Не ми се вярва да го правиш. — Тя разроши косата му. — Но историята си струва да бъде чута.
Разказа му за гашадите и пещерите. Накрая говореше приглушено, защото той придърпа главата й върху гърдите си и се зае да махне от косата й парченцата лазурит. Подреждаше ги в спирала на пода — знак за добра сполука.