— Бива си я — призна накрая. — Но аз имам още какво да добавя за моя белег.
— Ха, два разказа за един белег — прихна Каран. — Пък аз съм била отчаяната…
— Виждаш ли тази бучка? Там шевовете се разкъсаха, когато Тенсор ме хвърли върху свлачището.
Тя отново усети парещи сълзи в очите си.
— Свлачище? Да не ме взе на подбив?
Научи и за това негово приключение, после и за други. Гледаше го слисано.
— Не си човекът, когото срещнах край Тулин…
Но това не беше краят на играта.
— Хайде да продължим с твоите оплаквания. Засега не ме надминаваш.
— О, мога, но малко се притеснявам.
Каран се подвоуми, после бавно разкопча ризата си и я пусна върху нарязаното наметало. Кожата й беше грозно натъртена и ожулена от хамута — ивица на кръста, още една над гърдите, две от корема към рамената, продължаващи и на гърба. От възлите бяха останали почернели отоци под гърдите.
Стреснатият Лиан потърка буза в корема й.
— Много ли боли? Не смея дори да те целуна.
— Да, боли ме. А ребрата ми са като сплескани. Искам обаче да си изпълниш обещанието.
Лиан вдигна глава и я погледна в очите.
— Толкова те обичам…
— И аз тебе. Хайде, чакам си отплатата.
— Трябва да те целувам цяла вечност.
Каран изви гръб и сплете ръце зад главата си.
— Нощта е пред нас.
Наистина имаха края на деня и нощта. Може би Тенсор зачете желанието им да останат насаме. А може би беше зает с друго. Стъкнаха си огън от парчетиите на разпадащи се древни мебели, колкото да кипнат вода за чай и да се сгреят. Лиан пусна във водата няколко малки листенца от билка, която аакимите бяха набрали край Катаза. И двамата не бяха свикнали с тази сладка, твърде ароматна отвара, но поне се стоплиха.
Лиан поднесе чашата към устните и му хрумна нещо.
— Тази билка предпазва и от…
— Късно се сещаш. Погрижих се за това преди седмици.
— А откъде знаеше дали съм жив? Ех, че си хитруша!
— Ти да мълчиш. Ела тук. Студено ми е, уморена съм. Стига си придърпвал одеялото към себе си. Помогни ми да си направим постеля.
Пак разстлаха парчетата от наметалото, завиха се с одеялото и се прегръщаха цяла нощ. Не спаха много, но и не им се искаше. Радваха се, че са заедно, задрямваха, събуждаха се, поглеждаха странните северни съзвездия и намираха покой.
Но в един буден миг Каран се почуди за дарбата си. Връхлиташе я толкова силно, когато Лиан беше в опасност…
В ранното утро се помъкнаха отпаднали надолу, хванати за ръце. Питаха се какво ли е намислил Тенсор. Надзърнаха от стълбата в просторната зала, но там го нямаше. Каран стоеше объркана — очакваше разпра, която се отлагаше.
— Лиан, защо му помогна? — попита нерешително, за да не го уязви.
Изпълваше я такова радостно чувство, че беше готова да посрещне всички несгоди.
Той мълчеше. Съжаляваше за покорството си през последните месеци. Увлече се в начинанието на Тенсор, поддаде се на неустоимия си копнеж да види какво още ще се случи.
— Как тъй съм му помогнал?
— Чух ви да си говорите за Лъжовното огледало.
— А, това ли… Искаше да изпробва портала с мен. Изобщо не ми се мислеше къде мога да попадна, ако ме насочва с Огледалото на Аакан, затова му подсказах да си направи друго.
Чу се гръм, въздухът се завихри и Тенсор се появи насред подиума. Косата му стърчеше, очите му гледаха диво. Прекрачи напред и залитна, сякаш очакваше подът да е по-нисък. Каран стисна ръката на Лиан, но страховете им не се оправдаха — Тенсор беше обсебен от вълнението.
— Видях го!
Не можеше да се сдържа, искаше да сподели с някого как е успял.
— Щом се убедих, че новото огледало върши работа, не се опитах да нападна Нощната пустош. Предпочетох да изградя незабележим проход за наблюдение, мъничък портал, който да не засегне Защитата. И неспирно се възползвах от него. Рулке беше в огромна зала, седеше на кресло като трон. Около него бяха пръснати части от творение — онези жалки механизми, към които кароните са толкова пристрастени, пълни с колелца, лостчета, незнайни други чаркове и странни енергии. Сложна машина за нищожна задача… Видях го стар и уморен. Макар и аз да участвах в създаването на Нощната пустош, не съм и помислял, че така ще го изтощи.
— Не се оставяй да те подлъже — възрази Каран. — Много пъти се явяваше в сънищата ми. Могъществото му надхвърля твоето.
Тенсор се разсмя.
— Сънищата ти показват каквото той пожелае. А аз го видях. Очите не ме лъжат. Той си седи там, залисва се с творенията си и още вярва, че може да намери път към свободата. Що за глупак! Няма да избяга от Нощната пустош, освен ако не го пуснем. А аз смятам да го отърва от мъките му веднъж завинаги.