— Гашади! — заблуди се той и насочи ръка към нея, за да я смаже.
Но предварително подготвената илюзия ги връхлетя. Залата се изпълни с толкова немислими образи, че и вътрешностите на Каран сякаш пожелаха да излетят през устата й. Тя притисна длан към очите си и се вкопчи в скамейката, за да не отстъпи пред натрапеното безумие. Тенсор също се хвана за главата.
Вартила се закова пред Каран, впила в нея смаян поглед.
— Как успя?… — изхриптя.
Тенсор въртеше глава, неспособен да различи действителността от илюзията. Порталът чезнеше, въздухът се успокои. Вартила посегна към Каран и чертите й се размиха. Каран също вдигна ръка в немощен опит да се защити. Не проумяваше защо Вартила веднага налита да я убие.
В един миг всички се смръзнаха и вместо високата жена се появи Фейеламор. Тенсор се олюля разколебан и потресен от идването на виновницата за гибелта на Шазмак.
Фейеламор измъкна нож. Лиан се откопчи от хватката на Тенсор, втурна се и я просна встрани.
Аакимът се приготви да изрече заклинанието, после се подвоуми и Лиан разбра какво го е възпряло. Би му прилошало задълго. Ами ако по-страшният враг дойде, когато не би могъл да стори нищо срещу него? Не посмя да рискува.
И самият жест стигна да разтърси Фейеламор като парцалена кукла, заклинанието халоса ума й, още преди да е изречено. Тя знаеше, че този път би я погубило. Изпищя и всеки предмет в залата се умножи двайсетократно.
Двадесет призрака на Тенсор отпуснаха застиналите си ръце. Нищо не изглеждаше истинско. Лиан стисна клепачи и запълзя натам, където лежеше Каран. Блъснаха си главите, после двадесет негови образа вдигнаха двадесет пъти Каран.
Явно шумовете се разнесоха надалеч, защото отвън пак заблъскаха неистово по вратата. Лиан побягна по широката стълба, като напипваше с крак всяко стъпало. Щом свърна зад ъгъла, илюзията отслабна.
— Опомних се — прошепна Каран. — Пусни ме да стъпя.
Тя обаче веднага се хвана за него, за да не падне. Чуха стъпки от подножието на стълбата.
— По-бързо, да се качим! — подкани Каран, плъзгайки пръсти по стената.
— Наистина ли си по-добре?
— Малко ми се вие свят… но ще се оправя. Не позволявай тя да те види.
Дълго се влачеха до стаята под купола. Няколко пъти Каран седна да си поеме дъх, но не чуха стъпките повторно. Щом влязоха, Каран заклещи вратата с камъни и я подиря с гръб.
— Какво беше това? — разтрепери се Лиан.
— Порталът се отвори към Туркад. Как Тенсор допусна да се отклони така?
— Може Фейеламор да го е привлякла натам. Тя защо те мрази толкова?
— Не знам! Видя ли лицето й? Какво пък толкова съм й сторила?!
Вратата се открехна, камъните зачегъртаха по пода, но не позволиха да се отвори напълно. Сетне процепът се разшири, като че някой отвън буташе с рамо.
— Тя е! — прошепна Каран. — Какво да правим?
Лиан хлопна вратата с трясък, но нямаше с какво да спре гласа на Фейеламор — зазвуча ясно и силно в стаята, наситен с вълшебство, към което Каран беше особено податлива. Тя се отпусна в прахоляка и само трепкането на клепачите подсказваше, че е в съзнание.
Словата на Фейеламор натежаха и в ума на Лиан. Той проумя мудно, че тя гради сказание, за да го омае, и вплита цялото си майсторство в илюзиите и заблудите. Ама че наглост — да обърне срещу него собствените му умения на разказвач! Очевидно не се съмняваше в огромната си дарба. Той й се възхити против волята си.
Но и властта на неговия глас не беше по-малка, може би затова се възпротиви на отчаяното желание да бъде покорен. Не, в такъв двубой не би й позволил да надделее.
За да се освободи, той подхвана свое сказание — дълга трагична история с напевния ритъм на древната традиция, който завладяваше. Тъчеше и украсяваше нишките на повествованието, както малцина други биха могли. Вложи всичко научено и цялата мощ на гласа си. Фейеламор се запъна, запелтечи и зад вратата настана тишина. Но Лиан разказваше, възнесен до възторжена забрава от онова, което сътворяваше, все едно стаята беше мраморен къс и всяка дума почукваше като длетото на скулптор, за да извае прекрасна форма.
Каран се подпря да седне, прашна и разчорлена. Вдигна поглед към Лиан. Не бе виждала подобно вдъхновение от безизходица.
И преди го бе слушала да разказва, но заради чистата радост, която извличаше от изкуството си. А сега се бореше за живота и щастието на двамата. Не с онази възпята в сказанията любов, която поразява в миг като мълния, а със зряла страст, набираща сила да преобърне целия свят. И не пренебрегваше тъмната страна на живота — ужасът да знаеш, че някоя случайност може да ти го отнеме всеки миг с равнодушната жестокост на съдбата.