Той не се опълчваше, а умоляваше. С предизвикателство не би трогнал безмилостната Фейеламор. Каран усещаше сълзите зад вратата. Фейеламор невинаги бе такава. Дойде млада на Сантенар, влюбена в живота, както само фейлемите са способни.
Историята завърши — една от най-прекрасните, разказвани някога. Изтощеният Лиан се прегърби до стената. Каран го прегърна нежно. Слънцето се спускаше, полегатите му лъчи проникнаха през високите пролуки и обагриха като лъскава мед косата й.
Фейеламор започна да ги омайва с желание за сън. Срещу това Лиан не можеше да стори нищо. Бездруго беше готов да се свлече. Стори му се, че пропада в кладенец и тупва в облак пух. Той се унесе. И на Каран й се додряма, но не биваше да заспи.
Тишината сякаш се проточи безкрайно. Каран усети как Фейеламор се изправи зад вратата, а мечтанията, далечните спомени за друг живот на Талалейм гаснеха, остана само горчивата сладост на копнежа.
Вратата се отвори широко и Фейеламор пристъпи в убежището им. Каран мимолетно долови какво вижда тя: просторна стая, открити към светлото небе прозорци, те двамата присвити до стената.
Погледите им се срещнаха. Нищо не нарушаваше тишината. Каран пак прегърна Лиан, побутна го и се изправи. Двете с Фейеламор бяха с един ръст. Лиан си разтърка очите замаяно.
— Излез — помоли го тихо Каран. — Това засяга само мен. Не знам какво съм й сторила, но искам да приключим още сега.
— Остани, Лиан от Чантед — заповяда Фейеламор. — Ти доказа достойнствата си на разказвач, но сега искам да науча нещо от майстора летописец.
— Това си има цена и ти я знаеш — прошепна Лиан.
Мигът се разтегна като нишка от паяжина.
— Аз определям цената — настоя Лиан, вторачен в очите й.
— Ах!… Не можеш и да си представиш какво искаш от мен.
— Защо е тази люта омраза към Каран? С какво ти е навредила?
— Тя е храбра и заслужава уважение, но аз мразя онова, което представлява. Повярвай ми — заради себе си не бих допуснала и косъм да падне от главата й. Защо да ме е грижа, та аз живях далеч по-дълго, отколкото ми се искаше. Но Талалейм ни зове, а ние не се завръщаме. Предсказано е и тя е предречената!
— Предречената ли?!
— Друго няма да ти кажа.
— И все пак тъкмо тя е цената.
Фейеламор вдиша на пресекулки. Голата й ръка настръхна, като че я обля вълна студен въздух. Тя си позволи кротка въздишка.
— Ама че самонадеяна глупачка съм, щом повярвах, че ще те победя с такова оръжие. Аз си служа с илюзии, а твоето сказание е истинско. — Тя плъзна длани по лицето си, после прастарите студени очи впиха поглед в неговите. — Не мога да ти откажа.
Лиан я разглеждаше безмълвно и запомняше типичната фейлемска външност — прозирната кожа, хлътналите котешки очи, говора, движенията. Всичко това му беше нужно, за да го включи в преданието. Вече бе опознал донякъде две от трите човешки раси, които дойдоха от други светове — аакимите и фейлемите. От дълбока древност никой разказвач не бе имал тази сполука. Не знаеше обаче иска ли му се да срещне и кароните.
— Закриляй я бдително — неприветливо натърти Фейеламор, — защото живот се подарява само веднъж.
Измъкна се, затвори вратата и с глухо стъргане я залости отвън. Двамата дори не понечиха да проверят могат ли да излязат.
Притъмня. Звездите заблещукаха една след друга, непривично ярки над пустинята. Каран и Лиан допиха водата и доядоха трохите. Съжаляваха, че не струпаха тук повече храна. Топлеха се един друг в нощния студ. Говореха си приглушено, макар че нямаше кой да ги подслуша. Към края на нощта мъглявината Скорпион се издигна в небето, все по-ярка, но и все по-заплашителна и враждебна.
Никакви звуци не проникваха по стълбището и през дебелата врата. Чудеха се какво ли става долу. Може би Тенсор пак се е пренесъл някъде през портала. Не знаеха. Каран крачеше покрай стените, не понасяше тишината и бездействието.
Върна се при Лиан и хвана ръката му.
— Страх ме е. Имам лошо предчувствие за завършека.
В мислите си виждаше единствено въртоп от мрак, който повлича нея на една страна, а Лиан — на друга.
Той й се усмихна унило.
— Тези портали носят само беди. Изобщо не би трябвало да ги измислят.
Не можеше да не се пита дали без неговата помощ Тенсор изобщо би постигнал нещо.
Откакто Тенсор се затвори в залата, аакимите неуморно търсеха начин да разбият вратата. Но каквото и да опитваха, Кандор го бе предвидил преди хилядолетия. Не забравяха обаче, че сътвореното от един инженер може да бъде разглобено от друг. Откакто научиха, че Тенсор е отворил портала, удвоиха усилията си и не спираха денем и нощем.