— Недей — каза му тихо, но с такава стаена заплаха, че Каран настръхна.
Едната му ръка помръдна и дългата коса на Хинтис се изправи. Зениците му се свиха и очите му заприличаха на черни дупки към душата. Краката му се усукаха и го подхвърлиха над пода. А ченето на Баситор увисна толкова надолу, че Каран би могла да пъхне лопата в устата му.
— Махнете се! — още по-тихо заповяда Шанд.
В трескав напън да избяга Хинтис запълзя на четири крака, забравил за меча. Баситор тичаше, провесил главата си и дългите си ръце като маймуна. Шанд пак се обърна към Малиен и си беше предишният, само леденият му поглед омекна по-бавно. Нито той, нито Каран продумаха, просто вдигнаха Малиен и я понесоха край подобната на жив труп Селиал. Сложиха я да легне до носилката, където беше Талия с груба превръзка на главата.
— А какво сполетя нея?! — ахна Каран.
Лицето на Шанд бе добило жълтозелен оттенък, очите му са изцъкляха.
— Халоса я парче при взривяването на вратата — изгъгна той. — Мисля, че ще се оправи.
— Ами ти?
— Пресилих се и сега ще се мъча.
Опита се да дръпне ризата от рамото на Малиен, но отмалелите му пръсти не успяваха да хванат края на плата. Каран направи това вместо него. Озърташе се към вратата, раздвоена между дълга си към Малиен и желанието да помогне на Лиан.
— Върви — отпрати я Шанд. — Сега си му останала само ти.
— Но Малиен…
Той докосна ръката й.
— Задай си въпроса какво би искала тя. Изнасял съм ранени от десетина бойни полета. Тя не е толкова зле, колкото изглежда.
Малиен изохка и отвори очи.
— Каран… Спри го, иначе всички ще загинем.
— За какво му е Лиан?
— Дарът…
— Да, но за какво?
— Тенсор е решил да използва неговия Дар, за да засили… заклинанието. — Малиен не можеше да вдигне глава от пода. — И тогава дори Рулке няма да издържи. Ще използва Лиан като жива лупа.
— И Лиан ще…
— Лупата ще се пръсне на парченца. Побързай!
Каран я целуна по челото, скочи върху купчината отломки и видя Селиал, която умоляваше Тенсор, но той не беше на себе си. След такива престъпления нямаше връщане назад. Заплаши я с черния жезъл в ръцете си. Хинтис, отново нагъл и въоръжен с меч, размаха оръжието пред лицето й и я принуди да отстъпи към скупчените отзад нейни поддръжници. А в беседката Лиан се бе отпуснал вяло на въжетата, убеден в скорошната си гибел.
Игър остана затворен в работната си стая през целия ден, скован от страх. Колкото и опозорен да се смяташе от колебанието си пред портала, не можеше да понесе представата как се хвърля беззащитен в пустотата подобно на Фейеламор. Пак се залисваше с пръстените, кристалите и другите пособия, в които бе вложил силата си — надяваше се да е съхранена, — но нищо не можа да го разсее. Накрая взе най-опасните си принадлежности: нешлифован изумруд във формата на шестостранна призма колкото дланта му и съвършен рубин с размерите на грейпфрут. Досега не дръзваше да ги овладее, но безизходицата го подтикваше към крайности.
Какъв беше този шум отвън? Потисна безпокойството си и рязко отвори вратата. На прага стоеше Мейгрейт. Държеше поднос с храна. Всеки друг би се стреснал от изражението му, ала тя само го изгледа изпод вежди със странната си усмивка, на която сякаш тепърва се учеше.
Не носеше очилата си. Светлината открои цвета на очите й и той се смръзна за миг. Усмивката й се стопи.
— Влез — покани я неприветливо и взе подноса.
Разказа й какво се случи през нощта.
— Фейеламор влезе в портала, а аз се уплаших.
Мейгрейт се отдръпна.
— Влязла е, защото няма избор, но ще се сражава само за себе си. Не разчитай на нея за нищо.
Игър виждаше колко я е разочаровал и това го уязви. Изведнъж си бяха разменили ролите.
— Може би ако не се наслаждаваше толкова на страховете си — добави тя ехидно, — би могъл да ги преодолееш. Кажи какво да направя, придърпай портала насам и аз ще мина през него.
— Няма да оцелееш.
— Може би. Това не ме плаши.
— А аз се плаша — изпъшка Игър.
— Ще го направим по-късно. Сега ела с мен.
И той отново се подчини.
Постепенно страхът какво може да се случи, ако той не направи нищо, надделя. В тежкия час преди разсъмване стигна до мига, когато трябваше да се отърве от този кошмар по един или друг начин. Или ще наложи волята си, или уплахата ще го погълне.
Ето го пак! Същото изкривяване на реалността, в което се сливат истинското и измисленото. Игър се събуди с вик, Мейгрейт седеше до него, вторачена в нощта. Отпусна длан върху мокрото му чело. Игър опря глава в рамото й и тя го прегърна.
Слънцето изпълзя над хоризонта. „Не мога да се крия повече.“ Посегна слепешком към изумруда, сложен на нощното шкафче, и отново потърси портала. Скоро изкривяването се засили така, че въздухът размиваше очертанията на всички вещи в другия край на спалнята. Стените се гънеха като в лошо изработено огледало. Събираше се гъста слоеста мъгла и се стелеше в спирала към средата на стаята.