Мендарк й подаде кана от тъмносин порцелан с дълго тясно гърло. Талия пи настървено, водата плискаше по шията и ризата й. Изтри лицето си с опакото на дланта, кимна, трепна и попита:
— Сега какво ще правим?
— Не мога да мисля. Съветът е разнебитен.
Съветът беше съюз на магьосници и учени, а Мендарк го оглавяваше, преди наскоро властта да му бъде отнета. Зае се да изброява членовете му на пръсти.
— Тенсор се покри някъде, Нелиса е мъртва. Старият Надирил си е в Зайл, далеч оттук. Години наред изобщо не идва на сбирките. И Уистан не ни върши работа, защото си седи в Чантед. Така оставаме само аз, зейнката Хения и Орстанд, за да спрем разгрома. Но къде е Орстанд?
Талия се заозърта.
— Не я виждам.
— Намери нея и Хения. Опази ги на всяка цена! Трябва да се добера до цитаделата. Ако Игър узнае, че те лежат тук безпомощни… А-а! — изграчи той. — Нямаме време!
Мендарк наистина се чувстваше толкова зле, колкото изглеждаше. И двамата страдаха от последиците, които връхлетяваха всеки, послужил си с магия или озовал се твърде близо до друг, решил да използва Тайното изкуство.
Навън всичко се бе смълчало, но внезапно пак се разнесоха крясъци и писъци. Мендарк закуцука към вратата. Фенерите по улицата още светеха. Калдъръмът лъщеше, макар че дъждът бе спрял. Поток от хора се мъкнеше нанякъде с жалките си богатства в ръце.
— Какви са новините? — подвикна им, но никой не го и погледна. Той вдигна копие, захвърлено на улицата, и се изпречи пред бегълците. — Аз съм Мендарк! — затътна неговият глас и почти изцеди силите му. — Какви са новините?
— Врагът нахлу през северната порта — отвърна брадат мъж с прилепнала към темето прошарена коса. В сгъвката на лакътя си придържаше врещящо бебе. От подгизналото одеялце се подаваха посинели пръстчета. — Говори се, че Тилан е мъртъв. Кой е водачът ни сега?
— Аз съм водачът! — изрева Мендарк. — И отново съм Магистър! Върви да кажеш на всички, че истинският Магистър отново е на поста си. Ще браним стените на Стария град и ще нанасяме удари иззад тях, докато не освободим цял Туркад.
Тълпата, която набъбваше с всяка минута, го зяпаше безмълвно. Той вдигна копието над главата си и се провикна:
— Вървете, глупаци! Аз съм единственият ви шанс.
Хората се пръснаха, само тук-там се чуха възгласи:
— Мендарк! Мендарк се завърна!
Не личеше дали страхът от него, или ликуването, че е жив, надделява.
— Горките глупаци — промърмори под нос. — Какъв ли шанс може да има Туркад сега? — Сетне се затътри нагоре по стъпалата и кресна: — Талия!
Тя пристъпи сковано, сякаш коленете й се бяха вкаменили.
— Там има… — започна.
— Не ни стига времето! — сопна й се Мендарк. — Помъчи се да направиш каквото можеш. Аз ще събера войските ни, поне каквото е останало от тях. Отведи хората от Съвета в цитаделата, също и всеки, който може да ни е от полза. Ще се опитам да изпратя някого на помощ, но гледай да се справиш сама, не разчитай на подкрепата.
— Мендарк…
— Каквито и да са трудностите, трябва да успееш.
Постоя още миг унило, после изтича навън. Несигурните му стъпки затихнаха по калдъръма.
— Но повечето от тях дори нямат сили да ходят — тихо промълви Талия. — Важни хора, как ще се защитим без тях? Как да се справя с това сама?
Туркад беше най-древният, най-големият град в Мелдорин. Щом падна толкова лесно, къде да намерят убежище?
Тя надникна през вратата — навън отново беше безлюдно. Ръмеше ситен като мъгла дъждец. Какво да стори? Талия се двоумеше на прага, когато внезапно долови движение в края на тясната пресечка отсреща. Нечия глава се бе подала за малко. Дребничкото изпито личице й се стори странно познато.
Ами да, уличното хлапе, което бе завело Лиан до вилата на Мендарк преди няколко седмици. Младежът така очарова момичето, че то отказа да вземе от него сребърния тар — същинско съкровище за едно безпризорно дете. Но как й беше името?
— Лилис! — повика я с дрезгав шепот Талия. — Лилис, покажи се.
Главата пак се подаде. Личеше, че момичето е прегладняло. Наглед беше на десетина години. Улично дете с продълговато лице и платинено-руса коса. Оръфаните й дрехи бяха опръскани с кал чак до кръста.
— Ела тук, Лилис. Имам нужда от тебе.
Хлапето излезе на улицата, огледа се в двете посоки и се промъкна при Талия. На светло имаше още по-опърпан вид.
— Какво искаш? — изписука с треперлив гласец.
— Влез.
— В Голямата зала ли? — От ужас гласът на момичето стихна до шепот. — За това може да ме набият с камшик.
— Глупости. Предишният Магистър пак е тук, а аз съм старшата му помощничка. — Талия хвана тъничката китка на Лилис и издърпа момичето вътре. — Погледни — махна с ръка. Мнозина от най-богатите и могъщи хора в Туркад бяха натъркаляни по пода като говеда в кланица. — Трябва да ги преместим в цитаделата.