Рулке се обърна припряно да види коя е пък тази досадница. В същия миг Фейеламор се изправи и явно го стъписа. Не бе подозирал, че и тя е тук, не искаше да рискува схватка с нея. Той спря нерешително.
— Заедно! — повтори като ехо Фейеламор.
Затича с напевни викове на странния си език. Рулке се озърташе, не знаеше кой от противниците му ще нанесе първия удар. Фейеламор се бе устремила право към него и Каран забрави да диша. Стори й се, че Фейеламор ще го повали без усилие. Нима беше толкова лесно?
Излъга се. Фейеламор подмина Рулке, понесла Огледалото, и с бързи ситни крачки стигна до порутената беседка, която незабавно се освети в призрачно сияние. Порталът оставаше отворен. Всички се облещиха, не можеха да повярват, че тя ще ги изостави. Тенсор тръсна глава и се подпря на колене.
— Огледалото е мое! — изхриптя. — Няма да ми го отнемеш.
Дългите му пръсти се изпънаха към нея и Огледалото издрънча на пода.
Фейеламор скочи да го вземе, но то се хлъзгаше все по-надалеч. Тя изврещя в отчаяното си желание да го достигне, обаче Рулке го настъпи. Разтреперана от заклинанието, тя се опита да наложи нова илюзия. Тенсор вдигна ръка, замъждукала в отровно зелено.
— Не смей! — изплю кръв той. — Ще те разпилея. Никой фейлем не може да оцелее от това.
Каран видя, че Фейеламор се примири с поражението. Тенсор можеше да я порази, преди да е довършила жалката си илюзия, и този път щеше да я убие. Тя отстъпи заднешком върху подиума, насочи портала накъдето искаше и изчезна с тих пукот.
Рулке проследи раздора между неговите врагове с измъчена усмивчица.
— Трима по-малко… — промълви.
Протегна дясната си ръка към Игър и сви юмрук, макар да се мръщеше от болка. Дотогава проснат безмълвно, Игър започна да вие. Рулке насочи другата си ръка към Тенсор, който падна на колене с широко отворена уста, от която не излезе нито звук. Тялото му се преви, главата му се удари в пода.
Никой не дръзваше да мръдне. Безпомощните викове на Игър разтърсваха Каран. А що за презрени твари бяха аакимите, че не смееха дори да бранят един от своите? Тя посегна и с неуловимо за окото движение метна ножа си.
Рулке се обърна и вдигна ръка да опази лицето си, но твърде дългият престой в Нощната пустош го бе направил муден. Острието прониза дланта му и заседна между костите. Потръпна и опря ръка в ребрата си, сякаш усещаше ножа там. Очите му виждаха не Каран, а лик отпреди четиридесет столетия.
— За втори път ме прободе, Елиенор! Никой освен тебе не успя. — Млъкна смутен и погледът му бавно се проясня. — Коя си ти? — прошепна. — Не си Елиенор. Дори не принадлежиш към аакимите.
— Аз съм Каран Елиенор Фърн от Готрайм — отсече тя. — Имам кръв от аакимите и съм нейна пряка потомка.
— Каран… — усмихна се с неприязън Рулке. — Добре. Елиенор знаеше, че за мен е неприкосновена. Ето каква си била. Усещах понякога съзнанието ти, но не съм си представял, че толкова приличаш на нея. Ако знаех, нямаше да те използвам. Но стореното — сторено. Ще ми бъдеш още по-необходима занапред. Ела тук!
Тръсна китката си и ножът изтрака на пода. Извика някаква дума, каменните стъпала под краката на Каран и Лиан се разсипаха на прах и двамата паднаха. Прекрачи към тях. Каран беше беззащитна. Ако поискаше, можеше да я размаже по стената.
Кракът му пак закачи Огледалото, от което се лиши Фейеламор. Рулке пъргаво се наведе да го вдигне. Дълго се взираше в него, а Каран се питаше какво ли вижда, защото по лицето му пробягваха отблясъци. Накрая го захвърли.
— Играчка… залъгалка за аакими! — промърмори с презрение. — За какво са ми такива тромави устройства, когато си имам по-съвършени. Ах, колко се радвам, че дойдох — тъкмо от тебе се нуждая за начинанието си. — Впи поглед в Каран и Лиан и всеки от тях се уплаши заради другия. — Имам късмет, малка ми Каран, че не те унищожих веднага. Ела с мен.
Каран хвана ръката на Лиан и двамата се отдръпнаха назад през осеяната с отломки зала. Само провлачването на краката им нарушаваше тишината. Рулке вървеше след тях, двойно по-едър и тройно по-тежък от нея. Той стъпваше безшумно, обаче дишането му отекваше от стените.
— Стой! — заповяда й. — Какъв е смисълът в тези игрички? Ти си моя.
Каран не спря. Още виждаше бледия ореол около двете изправени колони, останали от беседката. Хрумна й нещо. Ако нямаше друг изход, щеше да избяга в Туркад, както постъпи Фейеламор.
— Стой! — повтори Рулке оглушително и тя замря.
Какво да прави? Усети, че Тенсор е съвсем наблизо вляво от нея. Дали бе останало нещо от предишния Тенсор?
— Помниш ли онзи ден преди дванадесет години, когато всички Стражи в Шазмак зазвъняха? Ти излезе при портата и видя опърпано, но гордо момиче, а то ти каза: „Дойдох си у дома.“ И ти я прегърна. Аз съм това момиче, Тенсор, и още те обичам. Безразлична ли съм ти вече?