Недалеч от тях един висок мъж се размърда, цялото му тяло се разтресе. Лицето му бе зло, с крив нос. На едната му буза кървеше рана. Очите му, толкова бледи, че сякаш нямаха цвят, гледаха изцъклено напред. Това беше Тилан, който малко преди Големия събор измести Мендарк от поста му.
Лилис се ококори.
— Магистърът!
— Узурпаторът. Вече няма власт. Мендарк е истинският Магистър. Помогни ми.
Талия обикаляше припряно залата и търсеше признаци на живот. Стражите се бяха опомнили и избягали освен един, проснат в локва кръв. Изглеждаше, че при падането сам се е нанизал на меча си.
Лилис видя изпод диплите на наметалото му да стърчи малко босо краче. Отмести плата и зърна дребничка жена с бледо лице сред безпорядък от огненочервени къдрици.
— Тази е Каран — обясни Талия. — Приятелката на Лиан.
По личицето на Лилис се мярнаха сенки и на тревога, и на завист.
— Мъртва ли е?
Талия се наведе припряно.
— Не, но ако не й помогнем, нищо чудно да умре.
„Ех, да й бях помогнала тогава, всичко това можеше и да не се случи…“
Тя внимателно обърна тялото на Каран. Цялата й риза беше в кръв. Талия веднага я разгърди в очакване да види смъртоносна рана, но Каран не бе пострадала. Кръвта беше от стража.
Тя се озърна и сви вежди.
— Ама че странно…
— Кое?
На събора присъстваха мнозина, обаче тук липсваха някои от тях, особено онези, които търсеше: Фейеламор, Мейгрейт, Лиан.
— Къде ли се е дянал Лиан? Той не би зарязал така Каран.
— Отиде си — осведоми я момичето. — Онзи грамаден мъж го отведе.
— Грамаден мъж ли? — промърмори Талия, докато проверяваше състоянието на Каран.
Пулсът беше неравномерен, кожата — студена и влажна. Повдигна единия клепач. Зеницата на наситено-зеленото око не се сви от светлината. Все пак състоянието на младата жена едва ли би се влошило, ако е на сухо и топло място. Талия рязко дръпна наметалото от трупа, уви с него Каран и я пренесе до стената. Засега друго не можеше да стори. Потърси следващата жертва.
Под един прозорец имаше купчина намачкани завеси. Отдолу откриха пихтиестото тяло на жена, облечена в алено-червена съдийска тога. На кръглото като пълна луна лице очичките изглеждаха твърде малки.
— Тази пък коя е? — изписука Лилис.
— Старшата правница Орстанд — отдъхна си Талия.
Щом Орстанд беше на тяхна страна, нямаше защо да губят надежда. От всички в Съвета тя притежаваше най-острия ум, а и беше приятелка на Мендарк, на която той разчиташе.
— Донеси вода, по-бързо!
Лилис се втурна и се върна със синя кана, която изля върху лицето на правницата. Орстанд потръпна, понечи да стане, но краката не я удържаха. Талия незабавно й поднесе стол.
Орстанд се огледа.
— А Нелиса?…
— Мъртва е — отсече Талия и обясни в какво положение са изпаднали.
— Тъй ли… — продума накрая правницата. — Мендарк е прав, Старият град е единственото ни убежище.
Всеизвестно беше колко високи и яки са стените му, а цитаделата вътре беше още по-непристъпна. Но дали щеше да възпре Игър?
— Ще можеш ли да вървиш? — попита Талия.
Правницата отвърна с подобие на усмивка:
— Мила моя, погрижи се за другите. Когато те са готови да тръгваме, ще мога да вървя.
Талия я прегърна за миг и продължи да търси. По-старите хора с крехко здраве не бяха оцелели в това премеждие. Други обаче вече се надигаха благодарение на неуморната Лилис, която обикаляше с кана и влажен парцал в ръце.
Чак сега Талия си спомни чутото от нея.
— Ти какво каза за Лиан?
Преди момичето да отговори, недалеч от залата екнаха шумовете и крясъците на ожесточена схватка. Уплахата плъзна като студена струя по гърба на Талия. Ами ако ги заварят тук?
— Лилис! — И очите на уличното дете издаваха същия страх — Иди да погледнеш какво става. Виж колко близо са враговете.
Хлапето се блещеше нерешително. На Талия й се стори, че Лилис очаква заплащане, и напипа кесията на колана си. Момичето отблъсна ръката с монетата, но мигом осъзна, че е ударила старшата помощничка на Магистъра, за което заслужаваше да бъде посечена на място. Отскочи пъргаво встрани и изврещя:
— Отивам, отивам!
Талия я спря.
— Пази се.
Наведе се и прегърна мърлявото улично дете. Лилис се сащиса, но не можа да сдържи плахата си усмивка.
— Ще се върнеш ли? — попита я Талия.
Обикновено нищо не смущаваше увереността й, този път обаче беше твърде объркана.
— Ей сега се връщам — обеща момичето с блеснали очи и се измъкна чевръсто.