Талия изправи насила Пратит и го забута с гърба напред към изхода от пресечката, но той ненадейно опря калните си длани в лицето й и я тласна яростно. Тя загуби равновесие, залитна заднешком към бъчва с дъждовна вода и си удари главата в ръба. За миг-два й се стори, че е попаднала във вихрушка, сякаш я обземаше предишното вцепенение. После умът й се избистри и тя седна, като се помъчи да махне полепналата по очите й мръсотия. По уличката се отдалечаваха несигурни стъпки.
При главната улица пак се очерта силуетът на войник с факел. Талия се сгуши в сенките и се помоли той да не тръгне към нея. Светлината избледня. Тя се промъкна по-близо и видя цял взвод, строен на калдъръма. Вече беше невъзможно да се върне за Каран. Нямаше какво друго да стори, освен да търси зашеметените си повереници.
Два часа по-късно в проливния дъжд Талия се добра до портите на Стария град след безпомощно лутане из лабиринт от криви улички. Не намери Пратит, нито се натъкна на Лилис и седмината с нея. Казваше си, че няма по-голяма глупачка от нея на този свят, и се изкушаваше отново да се прокрадне към Голямата зала, но стражниците на пост й предадоха заповедта на Мендарк да отиде в приемната.
Голямото помещение беше претъпкано с пъстро облечени офицери и адютанти, покрай едната стена седяха двайсетина чиновници и настървено драскаха заповеди, за да ги предадат на вестоносци, които хукваха да ги разнесат. Мендарк стоеше пред голяма платнена карта на града и спореше с офицер във великолепната алено-синя униформа на войските на Магистъра. Като го видя, Талия се вкисна още повече.
Беше фукльото Беренет, другият старши помощник на Мендарк. Не бе пропуснал да вчеше и да засуче пищните си мустаци. Дрехите му бяха от коприна и кадифе. Пурпурното дантелено жабо умело скриваше хлътналите гърди. Талия се зачуди какви ли ги е вършил напоследък. Заради пътуванията си двамата се разминаваха от половин година. Кимна му навъсено. Беренет се ухили и подчертано я изгледа от главата до петите.
Мендарк имаше изтощен вид, но беше намерил време да се изкъпе и преоблече.
— Какво те е сполетяло? — попита я по-грубо от обичайното. — Недей да ръсиш цялата тази кал на килима. Уф, все едно има значение… — добави той, щом тя се отдръпна към стената.
— Изгубих ги — промълви Талия като ученичка, уличена в небрежност.
Беренет се подсмихна.
— За какво говориш?
Веждите на Мендарк се сключиха. Личеше, че е вбесен.
— За оцелелите от Големия събор. Изведох някои от тях, но ги изгубих по улиците.
— Та те са тук повече от час! — сопна се Мендарк. — Някакво скитниче доведе седмина пред портата, вързани един за друг като керван камили.
— Лилис ги е довела?! — смая се Талия. — Как е Орстанд?
— Не особено добре — махна той с ръка.
Талия забеляза едрата жена, прегърбена до една маса в отсрещния край на залата.
— А Хения?
Мендарк заговори по-тихо.
— Май волята й се е прекършила. След тези злощастия може би ще се наложи да я заменим с друг в Съвета. Какво друго имаш да ми казваш?
— Бях принудена да зарежа останалите… Аз самата имах голям късмет, че се изплъзнах. Не успях да доведа Пратит. Блъсна ме и хукна нанякъде в тъмното.
— Този ден не ти е от най-успешните — кисело подхвърли той. — Слава на небесата, че имам и Беренет. Върна се с извънредно важни сведения за Игър. — Един адютант го дръпна за ръкава. — Почакай малко де! — изфуча Мендарк.
— Оставих там и Каран — добави Талия. — Войниците дойдоха преди да я измъкна…
Мендарк изпсува.
— Човек с нейния усет щеше да ми свърши работа.
Тя прие думите му като укор. Хората с такава дарба бяха безценни — надушваха опасност и долавяха намеренията на врага. Някои дори успяваха да предават съобщения чрез пряка връзка на умовете. Каран също имаше тези способности. Само че й беше почти невъзможно да ги овладее и те често я гнетяха.
— Предполагам, че до сутринта ще е мъртва — горестно смънка Талия.
Целият ден беше един нескончаем провал за нея.
— Може всички да сме мъртви до сутринта! Защо ти хрумна да прибереш и Тилан, а?
Ето какво го тормозело…
— Но как бих могла да го изоставя? Той е член на Съвета.