— В Туркад има хиляди като нея. Е, и?
— Лиан предложи цял сребърен тар, за да се отплати за услугите й, но тя не взе монетата. Каза, че й е платил колкото трябва. Кое улично хлапе би се отказало от сребърна монета?
— Да, той умее да омайва — неохотно призна Мендарк, но личеше, че любопитството му се е пробудило.
— Снощи тя се навърташе около Голямата зала, след като ти излезе. И спомена, че един „грамаден мъж“ отвел Лиан.
— Грамаден мъж, а? Тенсор, нали? Дали ги е проследила? Слушай, най-добре е да я намериш. Орстанд познава едва ли не всекиго в града. Ще ти посочи някой вещ в живота по улиците. Скъпата ни Орстанд! Лишим ли се от нея, от Съвета ще остане само куха черупка.
— Ами зейнката Хения? — предпазливо напомни Талия.
— Зейните отмерват предаността си пестеливо, както лихвар отброява монетите — изръмжа Мендарк. — Та като споменахме за пари, отбий се в хазната… диреното може да струва и цяла кесия злато. — Сети се за още нещо. — А… Талия…
Тя спря насред крачка.
— Какво има? — попита разсеяно, увлечена от новата си задача.
— Тази сутрин намерих разни вещи на Каран сред боклуците, с които Тилан е затрупал кабинета ми. Дневник, нож, още няколко дреболии.
Жената пристъпи към него, едната й вежда се изви. Нима Мендарк беше способен да изпитва угризения?
— Е, искаш ли ги? — сопна се той.
— Ще имам предостатъчно неща за носене. Пък и Каран я няма. Кому са нужни? — Изведнъж я бодна подозрение. — Защо ми ги пробутваш?
— Ами Лиан може да ги поиска…
— О, тоест в замяна да свърши някоя работа за тебе? Ти никога нищо ли не вършиш безкористно? Както и да е… Къде са тези вещи?
Мендарк обясни и Талия си напомни да ги вземе, но сега важното беше да открие Лилис. Подсказаха й да отиде при стар войник на име Блустард, отрепка и пияница. Живеел в една от схлупените къщурки, осеяли като циреи западния край на Стария град. Накрая тя успя да го намери на стената, защото в тези тежки времена дори от такива като него изискваха да изпълняват дълга си. Талия поговори с командира му и го отведе.
И Блустард беше от хората, които познават всички. Нямаше нужда да му казва коя е. Лъхаше на алкохол, но за него това си беше обичайното състояние. Талия реши да изтръгне всичко, което старецът може би знаеше за Лилис.
Само че Блустард се боеше от нея, а не беше достатъчно пиян. Така нямаше да й каже нищо.
— Я ела с мен — рече накрая Талия. — Тук не е място за раздумка. Хайде да слезем в „Бъчвата“.
Блустард с удоволствие я последва към войнишката кръчма, което завариха почти опустяла. Само неколцина старци пийваха в един ъгъл. Кръчмарката тъкмо плакнеше халбите в кофа с вода. Изправи се, когато чу звънчето на вратата, и зърна Блустард.
— Разкарай се оттук, пиянде бъзливо, и си върви на поста! — кресна тя сърдито.
Той се закова на място и се наложи Талия да ги избута, за да влезе. Прошепна няколко думи на вбесената жена, която тутакси тръшна на тезгяха голяма черна кана и две халби. После им обърна гръб с възмутено тресяща се тройна брадичка. Блустард грабна съдовете, преди Талия да е извадила монета от кесията си. Тя се обърна навреме, за да го види как се спъва в протрития килим. Войникът се стовари на пода толкова тромаво, че и прозорците издрънчаха. Надигна се бавно. Едната халба се беше нащърбила, но не бе допуснал и капка да се излее от каната.
— Нищичко не похабих! Видяхте ли! — Усмивката му разкри почернели корени в устата. — Още може да се разчита на дъртия Блъси!
Талия се сащиса. Този нещастник искрено се гордееше със себе си!
— Браво на тебе — промълви намусено. — Не там, а на ей онази маса — посочи най-тъмното кътче.
Той се тръшна на стола, напълни халбите до ръба и с шумна наздравица вдигна своята. Талия се чукна с него колкото можа по-учтиво и отпи внимателно. Бирата се оказа силна, но кисела. Май не бяха измили добре бъчвата. Блустард изсмука халбата на един дъх, оригна се и пак си сипа. От противно подпухналия му зачервен нос още капеше кръв. Талия предпочете да се вторачи в очите му.
— Приказвахме си за онова бездомно момиче — Лилис — напомни тя. — Познаваш ли я?
Пияницата смънка нещо, от което се разбра само:
— Не мога да си спомня…
Не отделяше поглед от масата. Явно смяташе да протака, за да изкрънка по-дълга черпня.
Отново надигна халбата към устата си, но ръката на Талия се стрелна и стисна китката му. Откри, че колкото и да е пропаднал, не е загубил напълно някогашната си сила. Талия обаче беше майсторка и в Тайното изкуство, и в ръкопашния бой. Малцина в Туркад можеха да устоят на волята или ловкостта й. На би позволила на един кръчмарски побойник да й се налага. Знаеше що за твар има насреща си — негодникът тормозеше бедните и слабите, но срещнеше ли отпор, у него изплуваше страхът.