Тъкмо казвал това Кулуф, влязъл царският офицер. Той поздравил младоженците, че са се отървали от ония опасности, от които се боели.
А после рекъл на Кулуф:
— Но като те поздравявам, аз си позволявам и да те укоря малко нещо. Защо ми каза, че не си бил син на Масауд? Защо ме излъга?
— Скъпи приятелю — отвърнал Кулуф, — там е работата, че не съм те излъгал. Аз ти казах право: не съм от Бухара, а от Дамаск. И баща ми беше търговец, но той е умрял отдавна и аз пропилях всичко, което ми бе оставил. Масауд не съм и виждал. Дори не знам има ли такъв търговец в Бухара, или не.
— Да, но камилите, стоките, писмото?… Как да се обясни всичко това? А? Кажи де!
— Та там е работата! Не знам как да се обясни. Че получих и писмото, и камилите — получих ги. Но не съм имал право да ги получа: това е ясно като бял ден. Защото аз не съм син на Масауд.
— Щом е тъй, има наистина грешка. Станало е недоразумение. Навярно синът на Масауд е в града ни. Рано или късно той ще се научи. Най-добре ще бъде да избягате още тая нощ.
— Тъкмо това сме намислили и ние. Дано само съдията не узнае нищо до довечера. Друго не ни и трябва.
— Вие преминахте през толкова бури — рекъл офицерът. — Жалко би било, ако се удавите чак накрай морето.
Като пожелал всичко добро на домакините, гостенинът се сбогувал и си отишъл.
Щом останали сами, Кулуф и Дилара почнали да мислят за бягството. Приготвили каквото трябва. Останало само да се мръкне. Сърцата им тупкали от нетърпение.
Но още преди да залезе слънцето, в двора се раздал тропот на коне. Навлезли конници — мнозина на брой. Спрели се на двора.
Съпрузите се изплашили. Те си помислили, че са дошли стражите на съдията да откарат Кулуф на бесилката. Ала не излязло тъй: оказало се, че тия конници са царски стражи.
Това изплашило още повече Кулуф и Дилара.
Началникът на стражата слязъл от коня и като поел един вързоп, влязъл в стаята, дето бил Кулуф с жена си.
Той поздравил и двамата с почитателен поклон и казал на мъжа:
— Господине, великият Узбек хан, моят господар, като се научи, че са ти се случили необикновени работи, пожела да чуе всичко от твоите уста. Той ти праща тази свилена дреха, извезана със златна и сребърна сърма, за да я облечеш и да се явиш пред него.
На Кулуф никак не се искало да отива в двореца и да разказва това, което би желал никой да не узнае. Но как да откаже? Смее ли?
Той облякъл почетната дреха, която началникът извадил от вързопа, и излязъл. Довели му едно бяло муле, обуздано със златна юзда, украсена със скъпоценни камъни, и оседлано със свилено седло, извезано с бисер. Едно момче, разкошно пременено, държало поводите и стремената.
— Качи се на мулето — рекло то на Кулуф. — Аз ще го водя.
Яхнал синът на Абдалла мулето и го подкарал. Царските стражи подкарали конете си след него. Тъй стигнали в двореца.
Царедворците излезли да посрещнат Кулуф. Те го отвели до вратата на оня чертог, дето Узбек хан приемал посланиците на чужди царе. Великият везир хванал Кулуф за ръка и го въвел в чертога.
Там седял царят, облечен във великолепни дрехи, по които блестели рубини, елмази и смарагди, седял той на престол от слонова кост, а наоколо му стоели татарските князе, войводи и големци. Заслепен от тоя блясък, синът на Абдалла, вместо да си вдигне очите към царя, навел ги надолу и паднал ничком към престола.
Чул се тогава гласът на царя:
— Сине Масаудов, казват, че ти се били случили чудни неща, каквито не са се случвали никому досега. Желая да чуя всичко от твоите уста. Но настоявам да не скриеш от мене нищо и нищо да не измениш.
Звукът на тоя глас поразил Кулуф. Той е чувал тоя глас. Чул го е преди няколко часа.
Вдигнал си очите и погледнал към престола.
Какво да види?
На престола седи оня негов приятел, който се бил представил за царски офицер. Същият, комуто той е поверил всичките си тайни.
Кулуф е изгубен. Царят знае всичко.
Той пада отново пред престола, захлупва лицето си с ръце и се разплаква.
Но Узбек хан става, слиза от престола си, хваща Кулуф за ръката и го отвежда в частния си кабинет.
Там той му казва:
— Бъди спокоен занапред, Кулуфе. Всичко лошо се свърши. Никой не ще те раздели вече от твоята обична Дилара. Вие ще живеете с нея в моя дворец и ти ще заемаш оная служба, която си заемал преди време при цар Мирдже хан. Когато отидох най-напред да се запозная с вас, ще си призная, че отивах само от любопитство. Но след като те видях, ти ми се понрави. А когато със своя искрен разказ доказа, че заслужаваш пълно доверие, аз реших да ви спася. Ти дори и не подозираш още как стана това. Ще ти кажа. Четиридесетте камили бяха от моите обори. Стоките бяха купени с мои пари. Джиохер е един от моите най-добри роби. Писарят, който пише царските заповеди, написа писмото под моя диктовка. За да не би Музаферовият пратеник да се яви и каже, че това писмо не е от Масауд и че ти не си син на търговеца от Бухара, аз пратих вчера да го срещне по пътя един от моите офицери и да му заповяда да каже на своя господар това, което би било в твоя полза. Той е отишъл при Музафер и му е разказал с каква радост узнал Масауд, че синът му е тук, жив и здрав, дори оженен за богата хубавица. И го е уверил, че тоя син си ти.