— А наздраве! Да са живи кум Илия, кумица Мария, гулията от Бегуновци, Милан Пупата от Брезник, Илия от Косача, Сандо Любин от Гургулят…
След като привърши много по-дългия списък от тук цитирания, кум Витан даде знак на музикантите и те засвириха „трапезната“.
— И-ху-ху — извика байрактарят и сватбата започна.
Първото, или по-точно четвъртото денонощие премина някак си. На следващия ден обаче не можеха повече нито да пият, нито да ядат. По тайно споразумение с кумица Ренгия решиха скрито да наливат в чашите си вода. Колкото до яденето, кусваха, и то само ако кумът укори някого, задето не яде. Никой, разбира се, не гъкна срещу превишилия властта си — „кумство му — воля му“. От преумора циганите изпускаха кеманетата, тъпанджията пък удряше тъпана напосоки.
Кой ти гледа. Кум Витан едвам сега започна да се развихря. Черните му очи лъснаха като гледжосани:
— Петел!… Герест петел да ми се донесе!
— Одма, куме — смотолеви свекървата.
Подир малко поръчаният петел с вързани крака заудря с криле пръстения под. Кумът го погледа, погледа, па нареди:
— Дръвникът — тука! И секирата — тука!
Внесоха желания дръвник и секира. Сега всичко беше ясно, само не се знаеше кой ще бъде удостоен с честта да извърши жертвоприношението.
Кум Витан посочи капелмайстора. Човекът най-добросъвестно извърши възложената му почетна задача. Кумът махна с ръка и нареди небрежно:
— Да се оскубе и изпече!… Я сам че го ручам!
— Нема ли да ти дойде много, куме? — несмело подвикна байрактарят.
— Много на душмани — успокои го кум Витан.
Малка група излезе на двора да стъкне огън и да опече петела. През това време кумът не можеше да стои със скръстени ръце, та се обърна към по-малкия брат на младоженеца:
— А ти земи, та си прерипни сенката!
Младежът не посмя да откаже. Само се задоволи да забележи:
— Арно, ама тука нема сенка.
Кум Витан се вдигна и излезе навън. Сватбарите, естествено, го последваха. Кумица Ренгия опита да го вразуми, но внушителното „сус“ вразуми нея.
На двора младият човек измери с очи доста дългичката си сянка и скочи от място. Неуспехът му разсмя кума. Останалите заедно със състезателя маркираха смях. Малкият направи втори опит, после трети без никакво престараване. Кум Витан възнегодува:
— Ааааааа, лабаво да нема!
— Нема, куме, нема — отзова се младежът и заскача усърдно.
Кумът се разсмя до сълзи. Застанала зад гърба на мъжа си, кумица Ренгия безмълвно го чумосваше. Накрая се намеси слънцето — хлътна зад задалите се от запад облаци. Това стана точно когато малкият направи поредния скок. Поне за кум Витан се създаде илюзия, че братът на младоженеца е прескочил сянката си, и доволен го потупа по плещите:
— Бравос!
— Шес’старая — козирува състезателят и този път се разсмя от сърце.
Смехът зарази останалите и така развеселени, отново влязоха вкъщи. Там кумът вдигна чашата и повели на всички да пият до дъно. Пиха — той ракията си, другите своята бистра водица.
По някое време внесоха опечения петел и тържествено го поставиха пред кум Витан. Той запретна ръкави, отдели кълките, крилата и яденето започна.
За учудване на всички кум Витан изяде петела. Но учудването стана още по-голямо, когато пожела за десерт три опечени врабчета. Трябваше да се направи нещо. Свекървата и кумица Ренгия се спогледнаха и момите отново запяха: „Айде, куме, айде, благи куме“…
Изпратиха го, додето го изпращаха първия път. Само че сега свекърът задържа сватбарите за около половин час по местата им, та ако случайно пак се върне, да са готови за посрещането. И кум Витан се върна.
Третия път толкова се разпусна, че не е за разправяне. Изпитата без мяра ракия не можа да го укроти. По този повод някой заключи замислено:
— Брей, страшна работа било това властта! По̀ опива и от най-върлата ракия!
Накрая прибегнаха до билкарката. Тя скрито сипа в питието му някаква билка. За кратко време кум Витан дълбоко заспа. Изнесоха го на ръце и го положиха в каруцата. Младият байрактар пое дизгините, за да го закара у дома му. Този път мина без ритуали. Каталясали до краен предел, сватбарите се натъркаляха кой където свари.
Когато байрактарят се върна, намери всички, включително и младоженците, заспали така дълбоко, сякаш билкарката беше дала и на тях от своето неизвестно приспивателно.