— Ама че си ловък и ти! — възхитил се Малик-Мамед.
— Какво съм аз! Виж ти си много ловък, щом си се осмелил да тръгнеш за прекрасната дъщеря на шаха на невидимите.
— Излиза, че и ти ме познаваш.
— Как да не те познавам! — разсърдил се Водогълтача. — На, стоя тук, чакам те, за да те помоля да ме приемеш за другар.
И четиримата се запътили към шаха на невидимите.
— Какво искате? — запитал ги страшният шах на невидимите.
— Искаме да отведем дъщеря ти — отговорил Малик-Мамед.
— Ето каква била работата! — усмихнал се шахът на невидимите. — Е какво пък, ще изпълните три мои заповеди — и ще ви дам дъщеря си. Не ги ли изпълните — ще ви убия и четиримата!
И той им заповядал за начало да пренощуват в една желязна колиба, откъдето още никой не бил излизал жив.
— Не бързайте, приятели — казал Водогълтача и на една глътка пресушил близката река. А после влезли в желязната колиба и слугите на шаха на невидимите ги заключили с голям катинар.
През нощта шахът на невидимите заповядал да запалят под пода на колибата огън и да го подклаждат, докато гостите се опекат на железния под като в тиган.
Посред нощ приятелите внезапно почувствували, че им става много горещо, и се разтревожили, но Водогълтача само се засмял и започнал да изплюва по малко от водата, която изпил вечерта.
В колибата станало прохладно и приятелите сладко заспали и спали до сутринта. Сутринта слугите на шаха на невидимите отворили желязната врата и видели, че Малик-Мамед и другарите му са живи, здрави и преспокойно спят до гърлото във вода. Това никак не се харесало на шаха на невидимите и той казал на Малик-Мамед:
— Добре! Сега ти с една куца бабичка, която съм прибрал по милост, трябва да идеш в гората да ми донесеш мляко от сърна. Ама гледай: ако тя се върне по-рано от теб, жив няма да останеш!
Той измамил Малик-Мамед, като казал, че бабичката е куца: бабичката тичала като вятър.
Тук се намесил Бързоходеца:
— Бъди спокоен! — казал той на Малик-Мамед. — Аз ще свърша тази работа.
И те хукнали към гората, ала когато Бързоходеца едва започнал да дои първата коза, бабичката вече се връщала обратно с пълно гърне мляко. „Добре, де!“ — помислил си той, надоил мляко, полетял по-бързо от вихър, подир бабичката и я настигнал.
— Защо бързаш толкова, майчице? — попитал той.
— Синко — отговорила тя, — аз нали съм куца. Страхувам се, че ти ще ме надбягаш — и му дала парче солена питка — да се подкрепи.
Бързоходеца изял солената питка и много ожаднял. Бабичката го напоила с подсладена вода. Той изпил подсладената вода, но жаждата го замъчила още повече. Хитрата бабичка го почерпила със силно вино, от което той заспал, като се строполил насред пътя, а тя поставила неговото гърне с мляко на главата му и избягала.
Малик-Мамед стоял на кулага в шахския дворец, видял, че Бързоходеца заспал, и едва не заплакал от яд. Взел лъка си, обтегнал го и изпратил стрела, но толкова изкусно, че тя разбила гърнето и го съборила от главата на спящия, без да го докосне.
Скочил Бързоходеца а бабичката вече се приближавала до градските порти! Втурнал се по-бързо от вихър и буря, настигнал я, грабнат от ръката й гърнето, пълно с мляко, и го занесъл на Малик-Мамед.
Много се ядосал шахът на невидимите, но нямало какво да стори, взел гърнето от Малик-Мамед и казал:
— А сега ти, юнако, се пребори с моя главен борец.
Излязъл един здравеняк, едър като каменна планина и корав като камък, и Малик-Мамед се ужасил, когато го видял.
— Почакай! — казал Скалокъртача. — Аз ще се боря с него.
Пипнал бореца през кръста, издигнал го над главата си и го затирил толкова далеч, че сетне едва намерили тялото му.
Шахът на невидимите вече нямало какво да каже. Принудил се да даде прекрасната си дъщеря на Малик-Мамед. И приятелите потеглили обратно заедно с нея.
Водогълтача останал на брега на първата срещната река, Скалокъртача спрял, щом видял първата каменна планина, а Бързоходеца хукнал подир първата сърна, която се изпречила на пътя им. Малик-Мамед и прекрасната дъщеря на шаха на невидимите продължили сами.
— Къде ме водиш, Малик-Мамед? — попитала хубавицата.
— Макар че ме е срам да призная, но те водя при страшния змей Ашдага — отговорил Малик-Мамед.
Прекрасната дъщеря на шаха на невидимите горчиво заплакала.
— Убий змея — помолила тя — и аз ще ти стана жена.
— Де да ме научеше някой как да го убия — въздъхнал Малик-Мамед.
И в този миг си спомнил за мъдрия вълк, който го викал да му се отбие на гости, когато се връща.
Старият вълк лежал до изхода на клисурата, сложил глава на сивите си лапи, и много се зарадвал, като видял Малик-Мамед.