Пролог
Последното тържество
Клиф загърби хората, с които се сбогуваше, и погледна, може би за последен път към света, който нямаше да види повече.
Празненството кипеше с пълна сила. Смях, викове, твърдите баси на музиката. Смехът беше малко прекалено гръмък, а музиката твърде шумна, пресилено приповдигнатото настроение подклаждаше оживени разговори. Вече се бяха сбогували с роднините си на Земята. Сега екипажът и пасажерите на „Слънцетърсач“ се прощаваха с конструкторите на космическия кораб, обучаващия персонал и обединените политически и икономически сили, които се готвеха да ги изстрелят в необятния космос.
Гледката беше изключително ясна, но всъщност представляваше екран, нагласен да компенсира гравитационното въртене на станцията. Така че Земята стоеше на едно място и се виждаха малките сребристи проблясъци от пратките, насочени към комплекса на „Слънцетърсач“. Идваха от изстрелващите установки на Луната, а друга вълна от точки сочеше към производствените комплекси в по-висока орбита. Един нов астероид се плъзгаше през десетилетното си пътуване. Виждаха се заобикалящите го рояци от робофабрики, които дълбаеха ядрото му — за леярната колония. Покритите със стъкло биофабрики очакваха екипите, които щяха да разкъсат астероидната си плячка. Течната им вътрешност бе скрита под замъглените куполи, преди слънчевата светлина да ги огрее.
Беше поразително как машините в космоса приличаха на произведения на изкуството. Тук не страдаха от ограниченията на гравитацията и изглеждаха като абстракции от Евклидовата геометрия, кубове, елипси и притъпени цилиндри, задвижени без жици, плъзгащи се грациозно през бледите проблясъци на преливащата звездна светлина.
Не можеше да види сателитите в геостационарна орбита, въпреки че опита да увеличи приближението на екрана. Там имаше луксозни хотели на повече от два века. Религиозните колонии бяха повече, но пък бяха доста спартански. Поради цъфтящата търговия навсякъде се виждаха светлинки на кораби. Земята също бе обгърната от безкраен рояк от машини.
Извъртя се и погледна фреснеловите лещи в точка L1, прозрачен кръг, който се падаше почти в ръба на картината. Висеше между Земята и Слънцето и отразяваше директната светлина от все още твърде нагорещената планета. Променящите се петна блещукаха в бавно великолепие.
— Всичко ще бъде оправено още преди да се събудим — прозвуча зад гърба му нежният глас на Бет.
Клиф се обърна и очите му грейнаха.
— А ние ще сме на същата възраст.
Тя се усмихна и го целуна.
— Трудно е да не обичаш оптимистите.
— Ако не бях убеден, че ще се събудим, нямаше да тръгна.
Бет носеше рокля, която определено нямаше да е подходяща на Слава. Беше увита около стройното ѝ тяло и врата ѝ и бе закрепена с кехлибарени гривни към китките ѝ. Дясната ѝ страна показваше гола кожа с цвят на шардоне. Вероятно коприната имаше различни степени на прозрачност и оцветяване, които се управляваха от гривните. Клиф се надяваше, че представлението е само за него. Поне стоящите наоколо се стараеха максимално да не забелязват нищо. Както игнорираха и дълбоките деколтета, вградените сутиени с подплънки, пайетите, перата и цепките. Плюс мускулестите ризи, издутите чатали и острите шапки, които правеха мъжете да изглеждат като хищници.
— Тази вечер има доста явни сигнали, а? — каза сухо Бет.
Това не беше в стила му.
— Повече намирисва на перчене.
Така че просто я прегърна и целуна. Отдавна знаеше, че това е най-добрият ход. Особено ако не можеш да измислиш нещо остроумно, както бе в повечето случаи. Зелените ѝ очи примигнаха.
Околните продължаваха да не им обръщат внимание. В крайна сметка с голяма част от тях нямаше да се види никога повече.
Тази мисъл се потвърди, когато по тавана на помещението се плъзна надпис. Беше от сглобяващите екипи, които от години работеха с екипажа по „Слънцетърсач“.
„Надяваме се, че сте щастливи, че ни осигурихте работа, така както ние сме щастливи да ви осигурим превоз“.
Тери и Фред се приближиха към тях на път към бара и се засмяха на надписа.
— Забавно — каза Тери. — Ние заминаваме за Слава, а те от утре ще подхванат следващия кораб. Но купонясват по-здраво и от нас.
— Да — отвърна замислено Фред. — Странно е. Те са не по-малко доволни от нас, че тръгваме.
— Ние сме избраници — каза Тери. — Така твърдят психолозите. Кой не би приел шанс да започне на чисто нов свят?
— Вместо да остане и да оправя този, който сами сме прецакали? — попита Клиф. Това беше стар спор, който още го тормозеше.