Извисяваше се над тях, докато слизаха от магнитната кола. През последните часове проверяваха безброй тесни каньони в търсене на „железопътната гара“ на Ейби в подножието на каменната колона. След няколко неуспешни опита, водещи до „задънени улици“, нервите им бяха опънати. При всяко излизане от каньоните преследвачите, които дебнеха отгоре, можеха да ги заловят. Самолетите обикаляха в бледосиньото небе и плашеха ятата птици, които се разлитаха трескаво. Ейби придържаше магнитната кола до стените и излизаше на открито само когато това бе неизбежно.
А после колата изведнъж се спусна към земята, спря и от вътрешността ѝ се разнесе стържене. Ейби успя да я подкара чак след няколко опита.
Поеха по едно ветровито дере, което се разширяваше бавно, и скоро стигнаха до широк стръмен каньон от зелен варовик, прояден от водата. След десетина километра каньонът се разшири в огромна площ от груби напечени от постоянното слънце камъни. От другата им страна се издигаше някаква голяма конструкция, почти слята с издигащата се колона. Според Клиф беше висока поне километър.
Отне им почти час да стигнат до основата ѝ, като се движеха покрай скалите.
— Вижте, има следи — каза Ирма, щом спряха.
Тук очевидно многократно бе минавал колесен транспорт и наистина имаше множество следи, някои явно много стари.
Дълбоките коловози бяха раздалечени на десетина метра. Това, което бе минало, бе мачкало дори скалите по пътя си.
— Водят натам. — Ирма посочи кръглия отвор в центъра на тъмната фасада.
Всички се колебаеха. Ейби насочи магнитната кола напред, но тя отново забави и заръмжа още по-силно.
— Надявам се, че не се е повредила — каза Ирма.
— Не разбирам какво става. — Ейби сви рамене. — Проверих данните в дисплеите и разчовърках каквото мога. Повечето неща обаче са запечатани и нямам необходимите инструменти. Не е като да разполагаме с упътването.
— Караме я доста здраво от… — Тери погледна надясно, което означаваше, че се консултира с вътрешния си софтуер, — тринайсет дни. Може би има нужда от смазка и смяна на маслото.
Клиф знаеше, че нямат избор. Насочи зарядните панели към слънцето — след като влезеха на закрито, нямаше да има как да ги зарежда.
— Какво чакаме — попита Ирма. — Вече сме пред входа, така че…
— Да, да скрием колата и да видим какво има вътре — каза Клиф. — Ако стане напечено, ще се чупим.
Помещението беше огромно и празно.
Дълбоките коловози по пода показваха откъде е минала тежката машина — или машини.
В центъра на огромното високо фоайе имаше каменно изваяние на пиедестал. Беше с размерите на човек и се въртеше бавно, вероятно чрез магнитно поле. Сякаш цялата околна светлина излизаше от него и искреше в целия цветови спектър.
Клиф мръдна глава и се появиха нови присветвания в синьо и жълто. Камъкът сякаш нямаше фиксирана форма. Фасетите му примигваха и той имаше чувството, че самите очертания на камъка се размиват.
— Хипнотизиращо е — каза Ейби.
Камъкът едновременно излъчваше и отразяваше светлина — брилянтна, успокояваща, поразителна с вида си на вечна красота.
Ирма извади лазера си и го настрои на ниска мощност, като фенерче. Прокара лъча по камъка и това предизвика блестящи светлинни каскади.
— Истинско произведение на изкуството — каза тя с възхищение.
Наистина бе така, но…
— Изключи лазера. Това може да е аларма.
Ирма се подчини и камъкът помръкна. Явно се хранеше от светлината.
— Да вървим — каза Ирма.
Последваха коловозите. В следващата широка пещера имаше огромна двойна врата.
— Наистина прилича на асансьор — призна Тери.
— Няма бутон за повикване обаче — отбеляза Ирма.
— От милиони километри ли? — Ейби поклати глава. — По-скоро трябва да е като влак…
Зад тях долетя приглушен звук. Тропот. Клиф се огледа.
— Ето там. Прилича на врата.
Затичаха се натам. Наистина беше врата, голяма с издут орнамент — може би ключалка — в средата.
Клиф спря, а Ейби попита:
— Защо бягаме? Да ги нападнем.
Ирма само изсумтя.
Клиф не им обърна внимание. Вратата не реагираше на бутане, а и не изглеждаше, че лазерите могат да прережат дебелия метал. Месинг, желязо? Не можеше да отгатне. Тропането зад тях се засилваше. Орнаментът в центъра имаше сложен отвор. Вече чуваха стъпките и тропота на нещо по-тежко.
Той се наведе да огледа отвора, но Ирма го избута, посегна към колана си и извади някакви инструменти. Според Клиф беше невероятно ключалката да е аналогова. Понечи да отмести Ирма, но се замисли. „Какво би издържало тук?“ Не и дигиталните мрежи, чиито компоненти се разваляха. Не — само обикновен метал.