— Виждате ли контролното табло на страничната стена? — посочи Хауард. — Онази машина направи нещо и влакът спря.
Докато гледаха роботите, Клиф усети под краката си трус. Имаше усещането, че наблизо се движи нещо огромно. Сякаш минаваше перпендикулярно на линиите, които виждаше.
— Има друго ниво — каза той. — Вероятно по другата ос на решетката.
— Естествено. Ширината и дължината на Купата — отвърна Тери.
— Тези релси отиват към по-високите ширини — каза Ейби.
— Откъде знаеш? — попита Ирма.
Ейби се ухили.
— Имам вродено чувство за ориентация. Помните ли как по време на обучението ни оставиха в гората, за да открием обратния път?
Клиф помнеше. Беше се провалил. Тогава се бе притеснил да не го отстранят, макар да се справяше добре с останалите полеви тестове.
— И какво?
Ейби се ухили още по-широко.
— Направо ви размазах, не помните ли?
Наистина беше срамно. Клиф усети, че се изчервява. Боровата гора в Джорджия беше идеално равна и максимално гъста, защото от нея се добиваше пресована хартия, така че ходенето беше трудно. Небето беше облачно, така че не можеше и да се ориентира по слънцето. Накрая се бе съюзил с още двама и използваха система, раздалечавайки се на един вик разстояние. Определено не беше метод, с който да обикаляш в дивата природа, където може да има хищници и врагове, но бе сработил. Донякъде. По-късно научи, че насмалко да го изключат заради това. А отгоре на всичко като малък уж беше скаут.
— Е, и? — Ирма изви язвително устни.
Ейби се намръщи.
— Тези релси водят към по-високите ширини. Този влак е товарен и не виждам пътници…
— И? — попита Тери.
Ейби не бързаше да споделя мъдростта си.
— Да се качим — каза Клиф.
— Ако се настаним в някой празен вагон, никой няма да ни види.
„Да хванем товарния“. Клиф помнеше, че е чел книга по въпроса. Очевидно изразът беше класически.
— Така ще сме все едно в капан! — изсумтя Тери.
— Че сега не сме ли в капан? — озъби се Ейби.
— Това са товарни вагони.
Ейби извади комуникатора си и го пусна на бавно възпроизвеждане.
— Снимах първите вагони. — Предният имаше прозорци и в тях се виждаха странно оформени столове. До стените имаше някакви машини. — Приличат на пътнически седалки. Доколкото виждам, няма никой.
— Изглежда рисковано… — почна Тери.
Но Клиф вдигна ръце и ги спря.
— Но как да се качим?
— Ето оттам. — Ейби посочи към страничния коридор. — Вляво има врата. Обзалагам се, че води към релсите.
Тери поклати глава.
— Съмнявам се, че…
Откъм голямата врата, през която бяха влезли, долетя тракане. Всички се обърнаха натам.
— Откриха ни… — изстена Тери. — По дяволите!
Тракането спря и той млъкна. Пауза. Откъм вратата долетя бръмчене.
— Опитват да я срежат — каза Клиф.
— Да се махаме оттук — подкани ги Ейби.
Клиф погледна роботите. Почти бяха свършили с разтоварването. Наведе се към твърдия прозорец и видя широката платформа и разтоварващите машини. Влакът беше дълъг.
Не му харесваше тази работа. „Но когато бягаш…“
— Добре — заяви Клиф. — Хайде по-бързо.
Излязоха от страничния коридор и затичаха към началото на влака. Роботите не им обръщаха никакво внимание.
Пътническият вагон беше по-дълъг от товарните и имаше големи прозорци. Изглеждаше празен и около него не се мотаеха роботи.
Качиха се и Клиф си помисли, че мирише на зоологическа градина. През предния прозорец се виждаше тунелът, осветен на всеки стотина метра от рамките, които излъчваха бяла светлина.
Изпробваха машините на едната страна и откриха, че пускат храна — или поне нещо подобно. Малко като автоматите за закуски. Пускаха някакви пакетирани неща, които приличаха на слама, но не миришеха лошо.
Влакът потегли и ускори бързо, така че всички побързаха да седнат. Седалките се наместиха автоматично по формата на телата им и се подгряха до приятна температура. След толкова много време в магнитната кола Клиф започна да се отпуска.
Клиф подуши въздуха и усети миризмата на озон. Влакът продължаваше да ускорява, но не друсаше и Клиф стана и отиде до предната страна, за да погледне. Доколкото можеше да прецени по стрелкащите се светлини на стените, се движеха с повече от сто километра в час. А влакът продължаваше да ускорява.
Той седна до Ейби.
— Още се ускоряваме.
— Купата е огромна. Този влак е по-добър от всеки, на който съм се качвал. Ако пътуването трае, да речем, седмица, това чудо трябва да стигне до скорост от около сто километра в секунда.
— Хм. Може би отнема по-дълго.
— Надявам се, че не. Тази машини за храна не могат — а може би могат? — да правят храна от нищото.