Клиф не каза нищо. Притесняваше се, че ги е вкарал в капан, и то смъртоносен.
2.
Редуинг гледаше гигантския пейзаж на Купата и си мислеше как преди десетилетия и той беше нещо като учен. Точно затова бе станал астронавт.
Така бе развил уменията, които му позволиха да поведе групата учени и инженери към нов свят. Това нещо, тази Купа, не беше свят, а огромна конструкция. Изглеждаше близо, защото виждаше позната картина, която бе наблюдавал безброй чудесни часове в ниска орбита около Земята. Но въпреки това бе на десетки милиони километри, имаше защитена атмосфера и бе странна.
Сравнението беше мамещо. Тук атмосферните циркулации, които бе изучавал като млад, бяха съвсем различни и отвъд разбиранията му. Звездната светлина падаше върху Купата почти равномерно. Но слънцето никога не залязваше и липсваха дневните и нощни ветрове, които управляваха движенията в атмосферата на Земята, Марс, Титан и Венера. Освен това Купата винаги беше на еднакво разстояние от звездата. Което означаваше, че няма сезонни цикли, студени зими и жежки лета. Преди години — векове в реалното време — той се любуваше на кристалното есенно небе и на обещанието за пролет след студените месеци. Тук нямаше нищо подобно. Извънземните съществуваха под постоянната светлина на малката звезда и нейната струя. Нямаше нощ. Кой би искал да живее в безкраен ден?
Въздушните течения не се издигаха от мястото, където падаше директна светлина, защото такова нямаше. Или по-точно, това бе Дупката, през която минаваше струята. Нямаше клетки на Хадли, полюсни завихряния, ветрове от пустинните пояси, които да обвиват глобус. Вместо това тук нещата зависеха от ефекта на въртенето.
Виждаше дългите облачни реки, които се оформяха над тъмносините морета и се проточваха на разстояния, по-големи от разстоянието между Луната и Земята, изтиквани към по-високите ширини на необятната Купа. Навъсените лилави дъждовни облаци се извисяваха на по седем километра над червеникавокафявия пейзаж.
Грамадният мащаб му пречеше да усети какви модели биха били възможни. Очевидно цялата конструкция бе създадена, за да се държи всичко в постоянство — стабилна светлина, минимални разлики в температурите, за да няма бури.
Изобщо не можеше да разчита на интуицията си, за да предположи как се формира времето тук.
Климатът явно зависеше от въртенето. За да получат гравитация, извънземните бяха завъртели цялата конструкция и получаваха любопитни кориолисови ефекти.
Името го върна към студентските му години, преди повече от половин век. Сети се за една пиянска песничка на метеоролозите.
Кориолис може и да е бил кротък човек, но силите му пораждаха урагани, торнада, реактивни струи и куп други бели. И сигурно ги предизвикваха и тук. Докато си мислеше това, Редуинг забеляза на екрана блестящ бял ураган. Бързо потъмняващите облаци бяха с размерите на Земята и се завихряха към крайбрежието на огромно море. „Проблеми за някого или за нещо“.
Почукване на вратата го върна към реалността на „Слънцетърсач“.
Изпитото лице на Карл беше усмихнато, което можеше да значи и добри вести. „За всичко си има първи път“. Но слабичкият мъж седна срещу него и започна с лошите новини.
— Има прогресивно разхлабване на прозрачните керамични прозорци, които използваме за астрономично наблюдение. Причината или е механична, или през магнитните екрани минават йони.
— Можеш ли да ги оправиш?
— Естествено. Вече започнах да произвеждам нови. Външните роботи ще ги поставят, когато свърша, а старите ще ги приберем за материал. Не дойдох за това обаче, капитане. Имам идея.
— Радвам се — отвърна автоматично Редуинг. Това беше може би двайсетото хрумване, което Карл му поднасяше по този начин. Все пак човекът заслужаваше известна похвала, защото бе успял да подобри работата на кораба. Но беше толкова съсредоточен върху машините, че почти не вършеше работа като корабен офицер. Редуинг виждаше, че Карл се готви да го засипе с технически подробности, но знаеше, че е най-добре да го остави да продължи.
— Имам предвид магнитните гребла за плазмата, която събираме от звездата — почна Карл. — Не е като протоните, които идват с една десета от скоростта на светлината, така че трябва да пренастроя улавящия капацитет.
Редуинг знаеше за големия напредък, който бе позволил междузвездното пътуване — той зависеше от технологии, които не можеха да се видят от мостика. Методът на улавянето на протоните, забавянето им между заредени решетки за електрическа енергия и изпращането им в горивните камери, където катализаторът вършеше ядрената магия — всичко това се случваше в ореола около кораба, а самото горене беше в неговите недра, където не можеше да отиде никой. „Летим благодарение на чудеса“.