„Твърде късно“. Реши да не казва нищо и се сети за една от любимите фрази на баща си: „Животът просто е едно проклето нещо след друго“.
Облегна се отпуснато в сънливото състояние на попреял човек. Ниското бучене на влака го успиваше, но той събра решителност да заговори.
— Трябва да оставим пост, както и преди. Тери, ти си пръв.
Недоволна въздишка, завъртане на очи, после бавното съгласие, с което бе започнал да свиква. Клиф се възползва от това и се надигна, като опита да изглежда суров.
— Не знаем нищо за това място. Вече не сме сред природата. Това е влак и спира някъде. Когато спре, трябва да сме готови да бягаме или да се крием.
— Няма да е лошо да се разделим — каза Хауард. — Да не ни спипат всички наведнъж.
Клиф не хареса скрития зад тези думи песимизъм, но се съгласи.
— Добра идея. Но да не бъдем по един.
Продължителна тишина. Тери погледна към Ейби и Клиф се сети, че един от тях беше гей. Кой? Не можеше да се сети даже животът му да зависеше от това. „По дяволите. След цялото това време…“
Твърде късно. Вече нямаше значение. Хауард. Тери и Ейби решиха да са заедно. Никой да не остава сам. Клиф и Ирма…
Тери и Ейби го гледаха и той осъзна, че знаят. Щеше да е с Ирма в купе, което се затваряше здраво, да, мерси. Нямаше значение кой е гей, големият проблем бяха те с Ирма. Досега го бе игнорирал. Беше толкова погълнат от собствените си емоции, че не мислеше какво се случва с малка група при всички тези подводни течения. Сега, когато отново бяха на относително безопасно място, всичко потискано от псевдоприродата на Купата се разкриваше. Старите елементи — оцеляване, секс, великолепието на дълбоката чувственост. Живот.
Осъзна, че е останал без думи, което сякаш не беше лоша идея. „Животът е просто едно проклето нещо след друго“.
— И какво ще правим, като стигнем до гара? — попита равнодушно Тери.
— Трябва ни изход — отвърна бързо и нервно Ирма.
Всички се съгласиха. Върнаха се в задния край, към „кърмата“, и огледаха запечатаната врата.
— Трябва да я пробваме — каза Тери.
Вратата се отваряше с бутане. Водеше към малка камера, на чиято стена имаше регулатор за налягане — аналогов и дълготраен, разбира се, — с няколко клапи. Просто устройство, което можеше да служи на поколения без наръчник с инструкции.
Влязоха в тъмно помещение, което веднага се освети от фосфорни лампи.
— Товарен вагон — каза Тери.
Товарите с размерите на земни вагони бяха подсигурени с тъмно мрежесто покритие. Изглеждаше механически сигурно и професионално — работа на машина с най-висок стандарт по земните стандарти.
— Ще отстъпим насам, така ли? — предположи Ейби.
— Нямаме голям избор — отвърна Тери.
— Ако започнем да забавяме, вдигнете тревога — каза Ирма.
— Кой ще е на пост? — попита невинно Тери.
— Ти — сряза го Клиф. Нямаше надежда, че хилавият мъж ще остане буден повече от пет минути след останалите. Но беше добре да установят някакъв ред дори да беше очевидно, че няма да работи. От уморените им очи виждаше, че и те го разбират.
— Избраха си купета и изгасиха лампите. За пръв път в странния им нов живот се възцари благословена нощ.
Клиф се надигна. От пода се носеше бавно и продължително басово бучене. Той примигна — реши, че е под дърво и наблизо има някакво животно. Внезапно осъзна, че това е истински, солиден мрак. Не сянка. Нямаше да се махне.
Намери копчето на стената и светна лампите. Ирма трепна, изви глава и вдигна ръка да се предпази от светлината.
— О-о-о! Нееее…
— Налага се. Забавяме.
Клиф вдигна комуникатора и изпрати обща тревога. Досега не се бе замислял дали стените на влака не блокират сигнала. Е, беше твърде късно…
— Ставам — заяви Ирма неубедително, надигна се и взе сивите си гащи от пода.
Клиф не можа да се сдържи и се разсмя.
— Какво има? — попита Ирма, докато си нахлузваше панталоните.
— Ами… мислех за… секс.
— Тъй ли?
— Не, не сега. Просто… Тери и Ейби. Снощи. Така и не осъзнах, че всички искаме най-вече сън.
Тя направи гримаса, след което се прозя и се протегна.
— Ох… Все едно съм надрусана от спане — толкова е приятно.
— Да. Спали сме… — Клиф погледна комуникатора си. — Уха!… Четиринайсет часа.
— И си мислиш за секс? — Тя опита да се усмихне, не успя и разтърка очи.
— Не точно. По-скоро за групата… По дяволите! Наистина загрявам бавно.
— Като заговорихме за това…
Да. Влакът забавяше.
Клиф побърза да се облече, после си сложи раницата и полевата екипировка. Всичко, което имаше. Може би влизаше в битка.