Излезе в коридора, като затягаше каишите на раницата. Беше бягал от достатъчно заплахи и знаеше, че невинаги има време да се върнеш за екипировката. Тери и Ейби вече бяха там и гледаха тревожно през прозорците.
— Трябваше да си търсим подземни места за сън — каза Ирма.
— Търсехме. Не сме намирали нищо като гарата, но да, може би трябваше да търсим по-настоятелно.
Сивите фосфорни обръчи вече минаваха толкова бавно, че можеше да види примигването им.
— Наближаваме перон — каза Ейби.
Клиф пристъпи напред и погледна. Сивите роботи стояха в линия. А зад тях… се виждаха фигури.
— Бързо в купетата — каза той. — И залостете вратите.
— Ами ако някои от Птичите хора изберат нашите купета? — попита Тери.
— Ще се оправяме на място — отвърна Ирма и извъртя очи.
Влакът забави съвсем. Клиф се върна в купето с Ирма. Имаше прозорец и двамата клекнаха до него, за да не се виждат отвън. Влакът спря, без да се чуе нито звук.
Зачакаха. Тракане и тропане някъде назад. Ирма и Клиф се надигнаха и погледнаха през прозореца. Минаваха роботи, някои високи колкото вагона, но оптичните им сензори не трепваха.
— Как се чувстваш? — попита Ирма.
— Като снежна топка в ада.
В коридора се чуха стъпки, леки и колебливи. Спиране, пауза, продължаване. Отново. И отново, по-близо.
Стъпките спряха пред купето. Клиф извади лазера и затаи дъх. Бравата започна да се завърта. Клиф пристъпи напред и отвори рязко.
Едно гъвкаво създание вдигна големите си плоски ръце и каза:
— Аз не мисли вреда.
Клиф погледна по коридора, не видя никой, отстъпи назад и махна на съществото да влезе.
Извънземното се вмъкна с грация и се навря в ъгъла, възможно най-далече от хората.
— Говориш… нашия език — каза Ирма.
— Астрономите споделят език с нисши, за да ловува по-лесно. Аз вмъкнах вътрешно. Простете грешен говор. Ние тук съблазни вас приятелство.
— Някой друг качва ли се на влака? — попита Клиф.
Извънземно направи пауза и килна глава, явно търсеше някаква връзка. Клиф осъзна, че са прави и се виждат от платформата, и бързо клекна. Извънземното го последва и се изви, сякаш нямаше стави, а само гъвкави мускули.
— Не. Трябваше има дистрибуция, но аз изтрил.
Черепът му беше издаден, с високи извивки и костен гребен на върха. Късата муцуна говореше за силни мускули, класическа черта за хищник. Но сякаш нямаше нокти, или може би бяха подвижни и прибрани. Докато го наблюдаваше, от дебелите пръсти се показаха остри нокти. Аха. Двете му очи се местеха между него и Ирма.
— Изтрил? — попита внимателно Ирма.
Съществото говореше с нежно ръмжене и произнасяше гласните внимателно, сякаш му бяха странни.
— Прихванал контрол, за да поздрави вас сам. И отклонил преследвачи към ортогонален влак.
— Значи сме в безопасност? — настоя Ирма, гледаше го настойчиво.
— За кратки времена.
— Защо си тук?
— Да постигне съгласие с вас. Трябва обединим своя кауза.
— Която е? — Клиф се надигна рязко, за да огледа платформата. Виждаше роботи, но не и живи същества.
Извънземното изсумтя, после каза:
— Завърне към напълно споделен живот.
Видя озадачения поглед на Ирма и сякаш вече се бе научило да разчита израженията на хората, побърза да обясни:
— За всички Приобщени.
— Които са? — попита тя.
— Много видове, малки и големи. Ние затворени тук. Иска върне по домашни светове.
— А ти откъде си?
Съществото издаде звук, като тихо изпискване. В големите му кръгли очи Клиф видя родство, светкавична връзка, за която не биваше да мисли, защото го объркваше. Защо се чувстваше по този начин?
И изведнъж се усети — това бе разумна котка.
— Ще ти помогнем, ако можем — отвърна Ирма. От погледа ѝ личеше, че се чувства по същия начин.
— Но ние сме само неколцина — намеси се Клиф.
— Вие пътува с много в кораб, който може навреди на Астрономи. — Думите излязоха бързо и със съскане, а очите на съществото се разшириха.
Тласъкът напред ги накара да залитнат. Клиф огледа перона. Беше празен.
Влакът отново почна да ускорява.
— Да седнем и да поговорим — каза Ирма. — И да повикаме Тери, Хауард и Ейби. Време е за закуска!
И се усмихна широко, което повдигна духа на Клиф въпреки объркването му.
4.
Мемор беше доволна, че е довела приятелката си Сарко, защото това място беше грубо и безрадостно.
Оттук, от високото, можеше да види дългите склонове композитна скала, проядена от древните реки. Това беше пуста земя, изоставена, когато почвата бе отнесена от водите в далечното минало. Сега каньоните имаха известно величие в своята безполезност, което ги правеше добро място за събиране на издирващите отряди. Можеха да проучват горите в ниска гравитация, които започваха под каньоните — приличаха на синьо-зелен океан. Дълги непостоянни вълни минаваха по равнината от дървета, простираща се до хоризонта. Този величествен простор се нареждаше сред любимите ѝ природни чудеса, дар от ниската гравитация. Можеше да плува сред дърветата, поддържана от жизненото многообразие. Големите дървета бяха невероятно високи и се поклащаха от топлия ветрец, който преобладаваше във високите ширини. Със сигурност някъде там бродеха и извънземните.