— Имате ли някакви подсилки? — обърна се Мемор към слугата, същество от по-нисшите форми, наричани куалк, който носеше абсурдна шапка. Може би искаше да я впечатли? Беше малко вероятно, но никога не се знаеше.
Куалкът потръпна заради вниманието, което му бе оказано, и посочи към бюфета с почтително завъртане на врата. Мемор тръгна тежко натам, наясно, че всички в полевата база я наблюдават.
Един учен се приближи и каза:
— Астроном, чухме истории, на които не можем да повярваме.
— Неспособността да вярвате не е застраховка — отвърна Мемор, но иронията ѝ убягна на присвитото същество с нервен поглед.
Бяха събрани тук за нея. Още притеснени погледи от различни Птичи хора и дребни членове на Приобщените. Мемор остави напрежението да се натрупа, докато отпиваше някаква ароматна напитка и ядеше нещо хрущящо.
— Водите екипите си в преследване на избягалите извънземни. Докъде стигнахте?
Нервно мърдане и сведени погледи. Главният учен пристъпи напред.
— Водачката на ято ни прати…
— Забравете предишните инструкции. На какво се натъкнахте?
Ученият опита да сведе очи, но не можеше да избегне погледа на Мемор.
— Още не сме открили извънземните. Докато чуем за тях, вече са изчезнали. Опитваме се да ги следваме — имаме мобилни отряди, тотално въздушно покритие, местни сензори, — но те продължават да ни бягат.
— Защо?
— Явно се движат през терена, без да спазват естествените граници и ограничения като нас. Промъкват се тайно. Успяхме да проследим следите им назад и видяхме, че заобикалят селищата и намират начини да избегнат блокадите.
— Вие не сте сами. Има две групи извънземни, които кръстосват земите ни, и очевидно се справят по-добре от нас.
Ученият кимна, но не каза нищо.
Тази убиваща банда нашественици щеше да дойде при нея. Беше накарала огледалата да покажат портрет на водачката на първата група — широк колкото множество светове. „Ела при мен“. Тя щеше да знае, че не е пратила съобщението, но другите не знаеха. Имаха всички мотиви да потърсят връзка и тогава щяха да ги заловят.
Но това не беше сигурно, а ѝ беше надвиснала по-лоша опасност. Затова Мемор настоя:
— Приобщените?
— Какво… какво имате предвид?
— Те докладват ли навреме?
— Ами… — Още нервни погледи. Нямаше измъкване.
— Разбирам, че отговорът ти е „не“?
— Ами… да.
— Тоест „не“?
— Да.
— И защо така?
— Приобщените… не искат да се подчиняват. Нямам представа защо! Те са чули за тези пришълци.
— И?
— Някак си… — Местният учен продължаваше да се оглежда нервно. — Тези примати са неприобщени. Много години са минали, откакто за последно на Купата са стъпвали интелигентни пришълци. Аз наистина не разбирам, но много от Приобщените… им се възхищават.
— Неподходящо генно инженерство — обади се някой наблизо. — Или пък в поведението на Приобщените има промяна, причинена от генетично отклонение.
„По-скоро е образ от подсъзнанието им. Древният архетип на свободата, от времената, когато са нямали господари“. Мемор въздъхна притеснено, но не показа истинската си реакция. Беше чела истории от предишни нашествия, отпреди много дванайсеткубични ери. Нямаше живи Астрономи от онези времена. Те живееха най-продължително от Народа, но бяха изправени пред твърдия факт: Купата рядко минаваше покрай светове с живот. Още по-редки бяха планетите, където имаше разумни форми, които можеха да са от полза на Народа. А интелигентните същества, които действаха с подходяща преценка, бяха съвсем редки. Вселената създаваше живот колебливо и бе още по-стисната по отношение на мъдростта.
Тези извънземни примати имаха и двете, уви. При това в количества, които не заслужаваха, като се имаше предвид примитивното им ниво на развитие. Очевидно някакъв суров свят ги беше оформил и изпратил във вакуума, без да бъдат подготвени.
Но тя забравяше ролята си тук. Изсумтя гневно, изплю се с презрение и показа смъмряща картина с пера в кафяво и кехлибарено.
— Възхищават се?
— Съжалявам, че трябва да съобщя тези новини.
— Защо не съм осведомена по-рано?