Човеците се поколебаха. Клиф отново беше хлапето, което се колебаеше на върха на водната пързалка. Накрая се бе научил да действа, а не да мисли, и да се справя с тунела, когато се наложи. Голям миг, когато беше на шест години. Ето че отново беше в такава ситуация. Отговорът беше същият: скачай на пързалката.
— Тичайте! — Той сграбчи Куерт — беше изненадващо лек, сякаш нямаше кости — и хукна напред. Накъде? Без водач просто бягаше през каньона. В стената имаше тунел и се насочиха към него. Около тях се чуваха болезнени писъци. Беше сериозно тичане през хаоса, триста метра с най-бързата възможна скорост. Успяха да стигнат до тунела, като прескачаха гърчещите се извънземни, тласкани от едва сдържана паника. Клиф остави Куерт на земята.
Ирма опитваше да си поеме дъх в сенките.
— Не можах да видя кой стреля.
— От небето — отвърна Ейби хрипливо. — По-малка версия на живия цепелин, дето го видяхме.
Клиф погледна Куерт, който лежеше замаяно, после се подаде навън и надникна нагоре. Кафява топка с перки се носеше мързеливо в небето. От нея стърчаха големи плоски антени, вероятно източниците на причиняващия болка лъч. Движеше се като тлъсто дебнещо насекомо. Зелените лъчи продължаваха да се изстрелват надолу.
Веднъж бе участвал в тест за болка. Плътта му крещеше, че гори. Виждаше ръката си, където падаше невидимият лъч, и се опитваше да си каже, че това са само нервите му и може да го понесе. Но не можеше. Тялото игнорираше съзнанието, което знаеше, че деветдесет и пет гигахерцовата радиация просто стимулира нервите по кожата. Но кожата му продължаваше да крещи, че е запалена!
Тук ефектът бе същият. Извънземните имаха различно устройство. Ако искаш да ги нараниш, трябва да се настроиш към честотите на нервната им система и да не спираш. Електромагнетизмът действа навсякъде, трябва ти просто вярната честота. Болката се носеше на невидими крила.
Извънземните бягаха. Не, по-скоро ги подкарваха.
Кафявата топка се носеше в небето и насочваше антените си към тълпата, която бягаше пред нея. Стотици фигури тичаха през каньона. Истинско стълпотворение.
— Май се опитват да ги съберат — заяви Ирма.
— Не — отвърна Ейби. — Махат ги от пътя си. Те преследват нас. Хората на Куерт ни посрещаха. Тези искат да ги прогонят. Така мисля…
Не остана време за повече мислене, защото кафявата топка изстреля още зелени лъчи. За безкраен момент заехтя глух грохот. Хората приклекнаха. Около тях полетяха осколки. По скалите затропаха камъчета, а от небето западаха големи оранжеви птици с широки криле — умираха с крясъци.
Клиф не искаше да приеме какво се случва, не вярваше на очите си. Лежащият до него Куерт проговори бавно и накъсано…
— Това… споделяме с вас. Те… ни убиват.
— Къде да отидем? — попита Тери прегракнало. Погледът му беше трескав.
Десетки от хората на Куерт бяха загинали само на няколкостотин метра от тях. Още се носеха слаби писъци. А топката се завърташе в тяхната посока.
Куерт също бе потресен и погледът му сякаш бе замръзнал. Поклати глава и каза бавно и тихо:
— Ние споделя подземни пътища. Сега трябва прекоси открита площ.
— Защо… — Тери опита да намери определение, но не успя. Защо това нещо в небето стреля по вас?
— Търси вас — отвърна простичко Куерт.
— Значи гонят нас? — попита Ейби и очите му се разшириха.
— Ние чули, че идвате. Те също.
Ейби погледна живия дирижабъл.
— Значи ще ни последват?
— И ние. Сега срещу Астрономи.
— Значи трябва да го свалим — заяви твърдо Ейби.
Клиф виждаше логика. За разлика от тях, преследвачите им познаваха терена.
— Но нямаме…
— Ще използваме местните оръжия. Не може да са кой знае колко сложни.
Виковете на жертвите намаляваха. Големият балон продължаваше да стреля.
— Разсеяни са — каза Тери. — Да ги издухаме. Вече са в обхват.
„Ако врагът е в обхват, същото важи и за теб“, помисли Клиф, но реши да не казва нищо.
Кафявата топка се извъртя и отново стреля с причиняващото болка оръжие. Ударът повали Куерт, докато им обясняваше как да се прицелят и да стрелят с автоматично презареждащото се оръдие, и той се преви и започна да се мята. Главата му се отметна, очите му се изцъклиха сякаш от някакво вътрешно налягане. Наистина ужасна гледка.
Тери и Клиф го пренесоха до убежището. Залповете на топката бяха разчистили терена. Хауард откри огън с едно оръдие, Тери с друго. Кафявата топка бавно се насочи към тях.
— Явно са свършили да убиват другите — подхвърли Тери. — Имаме може би към десет минути, преди да дойдат за нас.
Клиф погледна към голямото нещо, което мърдаше перки в небето — това отдолу вентилатори ли бяха? Да, те бутаха странния хибрид между жив организъм и машина към тях. Деляха ги десетина километра. Отгоре на всичко вятърът беше попътен за топката.