Усилиха огъня. Умните снаряди се разпадаха на фрагменти, когато наближаха мишената, и разкъсваха набръчканата ѝ кожа. Клиф реши, че оръдието е примитивно, но осъзна защо. Расата на Куерт не беше свикнала да воюва. Нямаха дисциплина на стабилен артилерийски разчет. Тези оръдия вероятно бяха първият им опит. Но пък бойните полета не бяха най-доброто място за учене.
Внезапно се разнесе насрещен огън. Клиф видя зелените лъчи и след миг скалната стена избухна.
Свести се на земята. Беше паднал и виждаше всичко през пречупена светлина и приглушени експлозии. Пое си дъх и усети вкуса на пръст. Стана и помогна на Ирма да се надигне. Вятърът разнесе прахоляка и той видя, че оръдието им е смачкано от голяма скала. Няколко метра по-встрани и всички щяха да са мъртви.
— Другите… оръдия още работят — изхриптя той.
Докуцукаха до следващото и Ейби го провери.
— Заредено е. Да им го върнем тъпкано.
Започнаха да стрелят, като следваха повикванията на Куерт. Клиф бе още замаян и остави прицелването на Тери и Ейби. Имаше системи, които прихващаха целта и я следваха. Куерт им обясни отново, говореше бавно и търпеливо от убежището. Болезненият лъч продължаваше да действа. Виждаше се по тези сил, които притичваха да помогнат на падналите и пищяха от пронизващата болка.
Оръдието продължаваше да стреля по приближаващия враг.
— Целете се от долната страна — каза Ирма. — Там има отвори.
Прицелването се промени. Шрапнелите започнаха да се забиват до жълтите отвори от долната страна на летящото същество. Можеха да видят ударите от километри.
— Това е живо същество — каза Ейби. — Все трябва да го боли.
И явно го болеше. Съществото-машина потръпна, когато започнаха да го уцелват, по кожата му пробягаха дълги вълни, като забавен кадър на удар с юмрук по плът, и то започна да се извърта.
Един малък съд излетя от зеленикава капсула отстрани на топката. Беше продълговат самолет и се отдалечи грациозно.
Оръдието им остана без снаряди и в каньона настъпи тишина.
— Астроном заминал — обади се отпаднало Куерт.
Огромното същество застина във въздуха и по него запълзяха някакви дребни неща. Пъплеха по кожата като паяци и покриваха зеещите червени рани с бели слоеве.
— Да стреляме ли още? — попита Ейби. Беше изразходвал всичките муниции.
— Не мисля, че е нужно — отвърна Ирма. Беше започнала да си възвръща самообладанието. Тупаше прахоляка от панталоните и блузата си и дори опитваше да приглади косата си.
Всички се умълчаха. Лицата на хората и извънземните бяха изпити и уморени.
Явно битката бе свършила. Причиняващите болка антени не излъчваха и ефектът им отмина. Тези сил, които се бяха скрили, излязоха от убежищата си и започнаха да стенат жално. Гласовете им се смесиха в продължителен напев. Сил обикаляха разкъсаните тела и ги обръщаха към постоянното слънце. Песента се издигна и отекна в стените на каньона. Куерт разпери ръце към небето и се присъедини към дълбоките ноти. Беше неестествено и трогателно.
Нараненият балон се оттегляше лениво в празното небе, а екипите пълзяха по него и се опитваха да го поправят. Напевът свърши и Куерт се отърси с бързи движения на ръцете, краката и цялото тяло и ги поведе към един дълъг тесен проход в червеникавите скали.
Вървяха мълчаливо и опитваха да асимилират случилото се.
— Може да се върне — предупреди ги Куерт.
Влязоха в подземен проход, стигнаха до нещо като въздушен шлюз и влязоха. Озоваха се в слабо осветен тунел. И тичаха по него поне половин час. Куерт и петима от неговата раса тичаха с непринудена грация, с бързи и леки стъпки, а зад тях хората трополяха тромаво.
„Като газели са.“ Клиф се замисли какво ли ги очаква. От известно време просто не знаеше какво се случва. Бягането от Птичите хора изглеждаше очевидно. Освен това се опитваха да проучват — това бяха последните неща, в които бе сигурен от много време.
Стигнаха до някаква платформа, покрай която минаваха асансьори без врати. Движеха се достатъчно бавно, за да се качат.
Качиха се и се спогледаха, хора, и извънземни. Имаше някаква странна общност, но Клиф бе твърде разсеян, за да мисли за нея. Приеми, че е така, и виж дали работи. Не беше теория, но ставаше за план.
Залитна. Тъпата болка в десния му крак преминаваше в нарастващо туптене. „Адреналиновият прилив намалява“. Усети топлата влага в обувката си. Отпусна се тежко и си пое дъх, за да успокои думкащото си сърце. След това с неохота опипа крака си.