Купата на небесата

— Ранен си — каза Ирма.

Клиф кимна.

— Повърхностна рана.

— Малко сме зле с бинтовете — каза Хауард.

— Ще се оправя — изпъшка Клиф.

Ирма се бе сетила да взема дрехи от убитите извънземни и подаде на Клиф нещо като памучна риза. Той я разкъса на ивици, стегна една над раната и усети, че кръвта спира. Направи го автоматично — всички бяха изкарали курсове за първа помощ. „Преди векове“.

Слязоха на някаква метална конструкция, която се подаваше от скалите. Под асансьора нямаше никакви камъни, само керамика и подпори от метал, кръстосани конструкции, характерни за гравитация, както и извити арки и кръгли люкове. Куерт ги поведе покрай тях и внезапно едната стена стана прозрачна. Клиф се вгледа в тъмнината. Беше осеяна с малки цветни светлинки. „Звезди“.

— Това е обратната страна на Купата — прошепна Ейби.

Гледката беше под ъгъл на вертикала, а не право надолу към пода. Тукашната гравитация беше различна. Клиф забеляза далечния кораб, осветен само от звездната светлина. Наблизо имаше сфера, към която бяха закачени три малки кораба. Станция за гориво? Тя мина бързо покрай тях и Клиф осъзна, че всъщност се движат те, тоест Купата, за да поддържа центробежната гравитация — с петстотин километра в секунда. Ако човек искаше да изстреля космически кораб, просто трябваше да го пусне.

Притисна лице към студения прозорец също като останалите и загледа конструкциите, които се простираха до безкрай във всички посоки. Някакви сиви роботи се трудеха над близките кули.

Гласът на Куерт прекъсна мислите му.

— Може гледа после. Сега върви.

Беше му трудно да се откъсне от гледката. Тя му напомняше, че не са далеч от вакуума на космоса без значение колко позната можеше да изглежда Купата.

— Елате! — Куерт ги поведе към един док и ги вкара в някаква капсула. Седнаха и се закопчаха с колани. Капсулата потегли с лек засмукващ звук.

Клиф разви импровизирания бинт. Гледката не беше добра. Крачолът му беше потъмнял. Миришеше лошо и привличаше противните мушици, които се бяха появили сякаш от нищото. Хауард му помогна да свали панталона си и да огледа по-добре. Имаше входна рана отдясно на прасеца и по-голяма, изходна, отляво. Сил донесоха вода, с която да измие засъхналата кръв. Краищата на раната бяха червени и подути.

Ирма извади аптечката си, взе и аптечките на останалите.

— Изглежда, шрапнелът е преминал през прасеца ти — каза спокойно. — Кракът ти ще се подуе.

— Трудно ми е да ходя.

— Тогава недей.

Двамата с Хауард му биха инжекция и направиха нова превръзка. Клиф гледаше към небето, където се гонеха пухкави сиви облачета.

Ирма го потупа по рамото.

— Няма да умреш.

— Успокои ме. Няма да е нужно да се обаждам на застрахователя си.

— Няма и да си изгубиш крака.

— Още по-добре. Но ме боли. Няма ли нещо за друсане?

Това предизвика подсмихвания.

— Свършиха — обади се Хауард. — По моя вина.

— Сега ще питаш къде сме — продължи Ирма.

— И какъв е отговорът?

— Отиваме в силско убежище.

Клиф не знаеше какво да каже. Главата му беше като балон, който искаше да се откъсне и да полети към небето.

Пътуването бе дълго. Клиф искаше да говори с другите, но знаеше, че е най-добре да почива. Заспа и сънува странни гледки, звуци и цветове.

Събуди се от тласъка на спирането, също като във влака.

Част 9 Дотук добре

Възнамерявам да живея вечно. Дотук добре.

Стивън Райт

1.

Бет стоеше до входа на пещерата и слушаше гръмотевиците, които трещяха в навъсените облаци. Бяха натрупани като пирамида от наковални с лилави основи. Ярките оранжеви стрели на светкавиците се стрелкаха и подскачаха по тях. Едрите дъждовни капки западаха, осветени от проблясъците. Някои от блестящите светкавици се носеха от един мрачен облак на друг, после падаха, избухваха като бомби и разцепваха дърветата.

— Величествено е — каза застаналият до нея Фред.

— Ужасяващо — отвърна тя, но призна: — Но и красиво.

— Вижте. — Майра посочи. На бледата дневна светлина, която се процеждаше през пирамидалните облаци, се виждаха растения, които се движеха с бездушна, но отчетлива грация. Събраха се бавно на мястото, където бе паднала светкавица, и започнаха да гасят пламъците.

— Генетически заложена защита — обади се Тананарийв.

— Сигурни ли сте, че не са животни? — попита Фред.

— Приличат ли ти на животни? — попита тя. — Проверих, като вдигнах едно. В долния край има корени, които се вадят лесно от почвата, когато завали.

— Но дъждът ще изгаси пожарите.

— Може би лекуват нещо друго. Все още не знаем как работи тази екология — отвърна Тананарийв.