— Тази Купа има много прилики със Земята, нали? Може би истински странните неща, като подвижните растения, идват от други светове.
Фред кимна.
— Или от десетки милиони години насочена еволюция.
— Въпросът е, ако теорията на Фред е вярна, как да се възползваме от нея? — каза Бет. — С какво може да ни помогне?
Лау Пин се протегна и вдиша чистия влажен въздух.
— Аз предлагам да преспим с нея. Фред, как ти хрумват идеите? Като сънуваш ли?
— Не, но идват, когато се събудя. Лягам си, като мисля за някакъв проблем, и като се събудя, идеята е дошла. Може би греша, но все едно… все едно получавам бележка от друга част от себе си.
Бет стана и го потупа по рамото.
— Подозирам, че това е една от причините да те вземат на „Слънцетърсач“. Нали ти измисли високоволтовите колектори за греблото?
— Да. — Той се усмихна. — Беше забавно. Много интересен пъзел.
— Поеми първата смяна и после поспи. Може пък тази част от теб, която винаги будува, да измисли нещо ново.
Бет разгъна постелката от раницата си и я наду. С крайчеца на окото си наблюдаваше стройната фигура на Фред до входа на пещерата. „Чакай малко, харесва ли ти? Ти си възбудена, сама — направи нещо“. Но тя се отказа. „Не усложнявай отношенията в групата, която едва се държи“.
Легна и отново се замисли за Клиф. Той винаги се оправяше по-добре от нея с полевата работа и тя се надяваше, че може би разбира това странно място малко повече. Дали щеше да го открие някога в този огромен свят-машина?
— Лека нощ, Клифи. Където и да си.
Прегърна надуваемата възглавница, помириса дъжда и се замисли за топло и безопасно място някъде много далече оттук.
2.
Мемор винаги се радваше на ведрото пътуване с тези живи превозни средства. Погледна надолу към бавно отминаващия терен и вдъхна богатия сладникав аромат. Голямото животно бе генетично променено, за да носи уникално деликатно ухание. Мирисът успокояваше ума въпреки царящия наоколо хаос. Тя си позволи още една дълбока глътка, след което се обърна и каза строго:
— Това е пълен абсурд. Имаме дузини въздушни риби и множество самолети. Въпреки това плячката продължава да се крие под земята и да ни убягва.
Капитанът на въоръжената въздушна риба отвърна спокойно:
— Ще ги открием. Излезли са от Дългата линия в станцията под нас. Не могат да стигнат много далече. Момент, виждате ли онези сил?
И се завъртя към големия екран на стената. Жълтеникавокафявите скални каньони бяха пълни с дребни форми на живот. Още от приобщените видове, каквито не бе виждала преди, се събираха на тълпи, прииждаха пеша. Добре: земеделска култура с ниски технологии и прост живот.
Капитанът промърмори замислено:
— Скупчили са се в няколко каньона. Няма танци, паради и церемонии. Това не са обичайните им места за събиране.
— Добре ли познавате тези същества?
— Наричаме ги сил. Винаги са били непокорен народ. Не за пръв път се налага да ги дисциплинирам от въздуха, уважаеми Астрономе.
— Значи проблемът е стар?
— Да. И се влошава. Сил са сред най-лошите от Приобщените. Не са много по еволюирали от типичните месоядни, така че сигурно не трябва да се изненадвам. Защо не вземаме повече тревопасни? — Капитанът примигна, сепнат от собственото си избухване.
— Защото тревопасните рядко са интелигентни — отвърна сухо Мемор. — Но са добри за ядене — имаме си такива.
— Разбира се, разбира се. — Капитанът се обърна и даде бързи заповеди на офицерите си.
Обстрелваха все по-силно. Големият звяр, който ги носеше, протестираше с тихо ръмжене, което отекваше сред влажните стени.
Мемор гледаше как по живите опалесцентни стени избиват нервни капки роса — проблясваха и се пръскаха, и миришеха на кисело. Небесните риби се изразяваха чрез химични сигнали, ненадеждно и често неразгадаемо поведение. Но пак бяха може би най-успешният вид от Приобщените. Бяха взети от горната атмосфера на газов гигант, много отдавна. Дълбоката атмосфера на Купата им предлагаше рай, където можеха да кръстосват, да се размножават и да превръщат водата в жизненото си вещество, водород. Великите от ранните времена на Купата бяха накарали тези живи кораби да се впишат в разцъфтяващата екосистема. Да обикаляш небесата с тях бе пътешествие, заслужаващо да влезе в историята.
— Може ли да разпръснем тълпата? — попита Мемор. — Пречи ни да открием приматите.
Капитанът разроши перата си в знак на съгласие.
— Мога да използвам стандартните системи за болка.
— Направи го.
Капитанът даде нови заповеди и големият търбух на небесната риба започна бавно да се извърта. Мемор тръгна по наблюдателната палуба — дребните членове на екипажа ѝ правеха път, — за да огледа сил. Потоци от тях продължаваха да прииждат от всички посоки. Какви тълпи! Мнозина ходеха, други подтичваха ритмично, трети яздеха животни. Гледаха към небесната риба. Някои спираха и се разтърсваха с видим гняв. Защо? Целта им бе станцията на Дългата линия.