Редуинг вече си бе нахлузил твърдото уверено изражение, което му служеше толкова добре на Земята. Думите на Клиф обаче го сепнаха и той попита:
— Как така?
— Предлагам да използваме плазмената струя от звездата. Вече се движим в покрайнините ѝ. Нали е богата на водород? И е по-силно йонизирана от обичайния междузвезден газ, който гребем отпред и издухваме през магнитните тунели през всичките тези десетилетия. Това е доста добро гориво за нашия двигател. Нека го използваме и да наберем малко скорост.
Един миг, втори. „Карай простичко“.
— Реактивната струя излиза от нещото. Нека прелетим през нея.
— Абдус, струята не се ли движи с относителна скорост? — попита Редуинг. — В обратна посока? Така ще ни забави.
Дали беше прав? Майра кимаше. Клиф продължи дръзко:
— И това може да ни е от полза.
— Главата ме заболя — каза капитанът. — Сега пък за какво говориш?
— Със запасите, които имаме в момента, ще умрем, преди да стигнем на Слава. Ако не можем да ускорим, ще трябва да спрем да заредим. Тук и сега. Да спрем в орбита около Викрамсинг. Да се разберем с местните.
Всички се втренчиха в него.
Клиф изигра следващата си карта.
— Вече настигаме звездата. С всеки час ще ни е по-трудно да променим ускорението си.
Майра се сепна — нима не бе мислила за това? — после кимна.
Редуинг не беше от хората, които подскачат при всяко предложение. Сви устни и впери очи в ниския таван от карбонови нишки.
— Добре. Да направим изчисленията.
Отне им още един ден.
Докато останалите се потяха над екраните, Клиф гледаше как Бет постепенно излиза от замразяването в обятията му. Присвои си правото да разтрие схванатите ѝ мускули и да успокои паниката, която идваше с пробуждането от дългия сън. Гледаше как хубавото ѝ лице се насища с цвят, гледаше луничките и ореола на червената ѝ коса. Беше опитала, без успех, да скрие от него страховете от процедурата и сега те отново се завръщаха в трепкащите клепачи, в спазмите по лицето… докато замъгленият поглед не се фокусира. Тя се намръщи, видя Клиф на фона на керамичното небе, изчерви се изненадано и се усмихна.
— Аз… Какво… студено ми е…
— Не говори. Просто дишай. Всичко е наред — излъга я той.
— Щом си тук, значи е наред. — Тя протегна ръка да го докосне и направи гримаса.
Беше като изгряващо ново слънце.
3.
Бет Марбъл усещаше как животът ѝ се завръща като бавен топъл прилив. Лицето на Клиф накара последните ѝ мисли — страховете отпреди десетилетия, когато химикалите я приспиваха, — да изчезнат. „Той е тук! Изглежда като преди. Проработило е! Значи вече сме на Слава“.
Преди няколко минути в относителното време усещаше лепкавите пипала на паниката. „Онова можеше да е последното нещо пред очите ми…“ Приливът на адреналин, породен от ужаса, все още бушуваше в нея. „А мислех, че съм готова, бях толкова сигурна…“
Усмихна се на предишния си образ и го изтласка настрана. Как казваха в гимназията? „Бъди тук сега“.
Клиф говореше с топъл и успокояващ тон.
— Всичко е наред.
— Щом си тук, значи е наред — отвърна тя пресипнало.
Усещането да я масажира бе чудесно и тя следваше тихите му наставления. Лежи спокойно, отпусни се. Долавяше мириса на прохладния метален въздух. Кръвта течеше със скорост, от която клетките ѝ бяха отвикнали още преди години, гъделичкане, пристъпи на удоволствие, докато сетивата ѝ се завръщаха… „Хей, може и да ми хареса“.
А след това чу ръмженето на кораба.
Голяма част от пасажерите бяха заспали още преди „Слънцетърсач“ да потегли, но като пилот тя бе останала будна почти година, докато набираха скорост. Чувстваше се добре в пилотската кабина на звездния кораб. Нищо, че не правеше почти нищо, защото електронните системи се грижеха за магнитното управление и лептонния синтез.
Така че разпозна басовото ръмжене, което ѝ подсказа, че корабът още се движи с пълна мощност. Даже нямаше нужда да чува, можеше да го усети.
А и онова леко, тенорно стържене, когато „Търсач“ намаляваше — в момента го нямаше.
Докато ръцете на Клиф продължаваха да я връщат към света, тя напрегна слух. Не, не бяха на Слава. Нещо не беше наред.
Контролираното изражение на Редуинг беше пример за сдържана колебливост.
Не му допадаше нито една от възможните алтернативи. Както и на останалите. Но Клиф виждаше в извивката на устата му, че не иска да се впуска в остатъка от продължителното пътуване с надеждата, че двигателят ще се оправи.
Абдус записваше на една плоча. Клиф вече успяваше да разчете изражението му доста добре. Абдус беше спокоен и надежден, без склонност към рискове и с автоматично недоверие към радикално нови идеи — перфектен за екипаж в продължителния полет. Въпреки това обмисляше идеята и започваше да я харесва. Имаше дял в голямо откритие и явно искаше повече. Както и Клиф, в интерес на истината.