— И в системата на Слава няма очевидни огромни маси — отбеляза Абдус.
— Може би отиват на Слава, за да вземат генератора на гравитационни вълни — предположи Редуинг.
Клиф сви рамене. Нито една от тези идеи не му изглеждаше вярна.
— Не че трябва да разчитаме на интуиция в този случай — обади се Бет през рамо: никога не отместваше поглед от информационните панели.
След разговора се върнаха към определянето на курса и пилотирането. Напрегнатата работа носеше облекчение от несигурността на начинанието им. Клиф също висеше на мостика и очевидно им завиждаше. Поне техните дни бяха пълни.
Насочиха се към центъра на Купата, като спазваха почтителна дистанция. Бет ограничи ускорението им, като спря двигателите.
— Може би, като ги оставим да починат, ще заработят по-добре — каза тя, макар да не ѝ се вярваше. Реактивната плазма от дупката имаше достатъчно бързи йони, които напираха здраво към загребващите полета и корабът току се разтрисаше и палубата бучеше от продължителните тремори. За пръв път през живота си Бет се чувстваше като древен морски капитан, плаващ в буря.
Струята вече се виждаше и с невъоръжено око. Перлени пламъци с отблясъци в синьо и жълто. Според Абдус това бе рекомбинация на плазмата, атоми, които кондензираха извън струята и разпръсваха характерния си спектър. Светлините в командната кабина бяха затъмнени до само червеникави за контраст. Директното гледане навън щеше да изгори очите им.
С отдалечаването си от Купата продълговатата струя оставаше странно стегната. Бет увеличи картината.
— Сякаш струята се стеснява в дупката и после изригва навън. Вижте, има равномерно разположени ярки петна.
— Предполагам, че е нестабилност — каза Абдус и потръпна, но тонът му бе спокоен. — Струята сигурно се свива магнитно при преминаването през дупката.
През нея пълзяха спираловидни нишки. Вече виждаха по-напред през светлината на струята, изливаща се от дупката. Правилна окръжност, много по-голяма от разстоянието между Луната и Земята. Майра насочи телескопите към ръба на окръжността. Микровълновият спектър пращеше от шумовете от сгъчканите ярки петна — притиснати електрони, които крещяха в знак на протест.
Абдус приближи образа на Купата под друг ъгъл и Клиф усети как сърцето му се свива.
Встрани от лъчите на звездата се виждаха огромни намотки, окъпани в топла светлина.
— По-големи са от планини! — прошепна Абдус.
Клиф не се бе замислял сериозно, но предполагаше, че строителите на Купата са отдавна мъртви. Упадък, рухване, изчезване — това бе съдбата на цели видове с времето, не само на цивилизациите. Тази конструкция беше древна. Но още работеше. Соларният вятър на звездата се оттичаше стабилно в струя и задвижваше цялата конструкция с високо ускорение. Кой би могъл да измисли подобна система, камо ли да я построи?
Докато „Търсач“ приближаваше обвивката, Бет започна да получава по-силни сигнали от микровълновия спектър — надигащо се електромагнитно бучене. Майра засече мъгла от воднист азот в най-вътрешния ръб на кръга, по-далече от намотките.
— Въздух? — попита Бет високо.
Никой не отговори. Клиф се замисли за вътрешната повърхност на Купата, площ, по-голяма милиони пъти от тази на Земята.
А имаше и още: приближенията през плазмения воал, обгръщащ „Търсач“, показваха, че конструкцията се върти като едно цяло.
— Разбира се — каза Майра. — Центробежна гравитация.
Събраха измерванията и сглобиха цялостен образ на главния екран. Ярката плазмена струя излизаше от полукълбото на Купата през наръбена дупка.
— Прилича на странна купичка за чай — каза Редуинг. — Свят в купа.
Известно време никой не проговори. След това капитанът се обади с пресилена небрежност:
— Абдус, провери дали нямаме ново теснолъчево съобщение от Земята.
— Не е имало ново от…
— Веднага — нареди твърдо Редуинг. Бет разбираше: Абдус имаше нужда да се занимава с нещо.
Палубата потръпна от продължителна басова вибрация, каквато не бе имало досега. По-скоро се усещаше, отколкото се чуваше.
— Приближаваме струята — каза напрегнато Бет. — Това е… може да се каже, плазменият прибой.
Редуинг се намръщи.
— Пълен стоп. Завърти магнитните екрани.
— Разбрано. — Бет бързо заработи по голямото табло. Купата нарастваше сякаш светкавично.
— Прихванахме струята. — Дълбокият бас се усили. — И забавяме. Вече летим директно нагоре през нея.
„Слънцетърсач“ направи агонизиращ завой. За да се извърти корабът в плазмения поток, бяха необходими уменията на фигурист и акробат, въртящ се с ускорение в трите измерения. В междузвездното пространство, където повечето водород е газообразен, а не разбит на йони и електрони, „Търсач“ йонизираше газа с шокова вълна от собствените си осцилиращи магнитни гребла. Вълните се простираха напред, грабваха свободните електрони и ги разбиваха във водородните молекули. При подходяща настройка — която отнемаше на Бет само миг — имаше достатъчно време водородът да се разпадне на електрони и протони. Газът изгаряше сред пламък от съскащи йони. Това оставяше точно пред кораба плазмена колона, готова да бъде събрана и погълната от магнитните двуполюсни гребла и предадена към ядрените реактори. Номерът беше, докато се носи през тази гневно пламтяща колона, корабът да се засуче.