— Вече нямаме проблеми със забавянето на скоростта — заяви тя небрежно, за да успокои останалите. Нямаше нужда да поглежда към тях, можеше да надуши страха им. Продължаваха да се носят срещу течението на струята. Магнитното съпротивление бе по-лошо от това, за което бе предвиден „Слънцетърсач“, и корабът пукаше и стенеше.
Купата се приближаваше стремително. Дълбокият басов тътен се носеше из кораба и караше креслото на Бет да вибрира…
„Съсредоточи се“. Влетя в дупката на Купата, придържайки се към ръба, за да избегне кремацията. Примката от магнитни полета затягаше струята, като вода под напрежение. Силата на течението се засилваше срещу кораба. Вълните ставаха все по-нагънати. Бет видя, че Купата е по-дебела в близост до дупката — може би за да удържа на по-силното натоварване? По ръба на дупката играеха странни светкавици.
Тя накара ИИ да направи карта на магнитната геометрия и след няколко секунди се появи цветно 3D изображение.
— Примката, през която преминаваме, е оформена от двуполюсни полета — каза Бет. — А двуполюсните се поддържат от друго, перпендикулярно поле, така че магнитните напрежения да не могат да се свържат и да изчезнат. Хитро.
Отзад се разнесоха мърморения. Анализи, разговори за сваляне на напрежението, окуражаване — всичко смесено в хор, на който тя не обръщаше внимание.
— Освен това, дами и господа, тук е по-радиоактивно, отколкото в Ада. Но междузвездна дъска за сърф като нашата е създадена точно за това — добави тя весело.
Продължаваха напред, губейки скорост. Бет се размърда в коланите, намести се и отново политна напред. „Яздене на голямата вълна. Сърфирането на живота… стига да оцелееш“.
Носът опита да кривне встрани и тя го изправи. Отново. И отново. С всеки път ставаше по-добра. Забеляза, че е подгизнала от пот. „Нищо чудно, че вече не надушвам страха им…“
Забеляза блещукане през потоците плазма отпред. Малка сфера, която се поклащаше пред тях — звездата Викрамсинг. Купата се сплеска и се превърна в околен хоризонт. Корабът виеше от усилие.
За Бет времето спря да значи нещо. Тя се бореше с всеки порив и водовъртеж, държеше курса прав, псуваше, примигваше заради потта… и след това преминаха.
Небето се отвори. Внезапно се издигаха над сребриста равнина. Струята продължаваше да ги блъска.
— Чудесно! — извика Клиф, все още омотан в коланите си. Последваха смутени възгласи. Летяха над широка бяла равнина, но по-бавно и по-бавно… и после се завъртяха отново.
— Излизаме от струята — заяви Бет, сякаш подаваше маслото на закуска. Ако останеха в плазмата, щяха да се забавят съвсем и да излетят обратно навън.
— Поемаме сериозно затопляне по корпуса — каза Абдус напрегнато.
— Едва удържам вектора — добави Майра уж спокойно, но Клиф вече се бе научил да долавя напрегнатите нотки в тона ѝ.
Нажежената плазмена струя изтъня и сякаш изви настрани. Силната турбуленция отново ги притисна към креслата и причини нови метални стонове в кораба.
— Навън сме! — извика Майра. — Успяхме да излезем!
— По-скоро да влезем — обади се Редуинг.
Прозвучаха радостни възгласи и всички насочиха очи към екраните. Вече виждаха вътрешността на Купата.
Обширната равнина сияеше от светлина. Издигаха се бързо, оставяйки плазмата встрани, и гледката се избистряше. В мъгливата далечина се виждаха разделените на решетка сребристи участъци с размерите на светове. Секторите имаха граници, които обособяваха отделните части на грамадно огледало, и ако човек вярваше на очите си, всичките бяха фокусирани някъде в далечината.
Тишина.
— Огледала, които връщат обратно светлината на звездата — прошепна Абдус. — Това причинява нажеженото петно.
Бет кимна смаяно. Да, в противен случай огромните огледала щяха да ги ослепят мигновено.
Корабът се завъртя настрани и екраните разкриха мъгливи петна от… зеленина. Бет настрои увеличението навътре към сферичната обвивка. Долните ширини на вътрешността на купата сияеха със зелени територии и участъци от синя вода… Езера. Не — океани. Окото не можеше да възприеме напълно видяното. Те се движеха покрай оста на струята и пред тях се ширеше величествен пейзаж.
Бет изчисли ъглите и разстоянията. Всеки от решетъчните сектори имаше по-голяма площ от Земята. Всеки имаше различни детайли, паяжина от зелено-кафяви континенти и обширни морета.
Зрението ѝ се замъгляваше от умора. Безброй болки започнаха да пълзят по тялото ѝ.
— Достатъчно — заяви Бет. — Изкачването по струята изхаби достатъчно от ускорението ни. Купата и звездната система се движат доста бързо и сега сме в техния обсег. Условно сме в гравитационния кладенец на звездата.