— Гама-копието е заредено — заяви една от старшите женски и махна към звездната купа. Корабът очевидно възнамеряваше да прелети през струята им. — Глупци! — заяви женската.
Мемор се надигна на нестабилните си крака, за да оспори. „Но какво бихме загубили?“ Най-малкото междузвезден кораб с необичаен дизайн. Нови модели на мислене. Странност. Приключение! Седна и останалите запяха с извиващи се гласове. Дискусията продължи.
Мемор се стараеше да я следва, без да дава признак за вътрешната си борба. В съзнанието му се промъкваха странни емоции и се смесваха с древните архиви в необичайни симфонии на мисълта. Най-добрите истории никога не бяха за поддържането на стазис. Промяната означаваше действие и оживление. Наблюдателите държаха баланса на Купата, но най-добрите песни бяха за Танцьорите. Разбира се, имаше случаи, в които посетителите просто биваха унищожавани, но къде му беше веселото на това?
Може би Мемор и другарите му отдаваха твърде голямо значение на историите за промяна и напредък.
Времето щеше да покаже. Но засега Мемор беше Танцьор. Трябваше да бъде.
Вътрешната борба и външните мъки го бяха погълнали и той почти не забеляза, че Танцьорите продължават спора. Чак когато един от приятелите му го потупа дружески, осъзна, че са го обявили за отговорник на задачата — и че ще трябва да се занимава с извънземните същества, ако се осмелят да кацнат.
— Защо? — попита той един от приятелите си от Наблюдателите.
— Защото си изобретателен. И защото имаш врагове.
— Но враговете ми…
— Да. Ще се надяват, че ще се провалиш.
Мемор си премълча, но реши да се понесе по течението. Изпъчи се и благодари с изявена мъжественост на всички. „Нека дойдат!“
Част 2
Трудното започва
Човек е дребен, а нощта е огромна и пълна с чудеса.
1.
Оставиха на „Слънцетърсач“ минимален екипаж от петима. Редуинг видимо съжаляваше, че няма да е с тях, но стриктният протокол го задължаваше да остане на борда. Петимата бяха достатъчни да поддържат корабните системи и да се грижат за стотиците в хибернация.
Проучващият екип се състоеше от десет души — Бет, Клиф, Фред, Викрамсингови и петима от новосъбудените, които още се ориентираха. Официално Клиф се водеше старши, най-вече защото Редуинг не искаше да се бави с размразяването на някой от корабните офицери. Клиф почти не се оправяше с различните рангове, но пък предполагаше, че съвсем скоро няма да са от значение.
Тери Гулд и Тананарийв проверяваха екипировката и се грижеха да е достъпна за светкавична употреба. Разполагаха с полеви раници, провизии, вода, лазери и инструменти, все компактни и добре пакетирани. Гравитацията на Купата позволяваше да се носи повече, така че дори се бяха презапасили. Клиф, Бет и Фред прекараха по-голямата част от дългия полет в проверяване на екипировката и взиране в мултиспектърните карти. В равнинните региони имаше възвишения — не колони, а естествени образувания.
— Плата — каза Бети. — Като в американския запад, но доста по-големи. Сякаш се издигат чак до небесния покрив. Запечатващата бариера е точно над горния им ръб.
— Наистина са доста високи — каза усмихнато Фред, който очевидно се забавляваше. — Почти седем километра. Не са чак Еверест, да не говорим за Олимп на Марс, но си струва да ги изкачи човек. Винаги съм искал да покоря Еверест…
Клиф дори успя да докара нещо като усмивка.
— Ще гледаме да ти измислим нещо.
Понякога Фред ставаше докачлив. Беше строен и мускулест и имаше постоянен загар. Как бе успял да го постигне при тежките тренировки? Самият Клиф почти нямаше време за сън. Поне Фред сега не говореше толкова, защото имаше много задачи.
Дългото спускане от орбита беше напрегнато. Кабината се изпълни с кисела миризма и всички бяха изнервени. Беше странно да се спускат към огромната земя, която се простираше във всички посоки и дори изпълваше небето — и въпреки това да са в космоса. Скоро Купата ги обгърна.
Нямаше тласъци от забавяне и свистене на рехава атмосфера. Клиф наблюдаваше екраните. Единият показваше „Слънцетърсач“ като бледосиня следа от пламък над тях. На друг се виждаше повърхността на платото, която продължаваше да е черна и неразличима. Трети екран показваше гледка към плазмената струя.
Клиф загледа белите и оранжеви пламъци и му хрумна нещо.
— Абдус!
Абдус седеше до него. Беше пребледнял и изобщо не изглеждаше добре.