— Проучи струята, нали?
— Ъ-ъ, да, Клиф…
— Какво излъчва?
— Рентгенови лъчи, микровълни, много инфрачервена светлина.
— И още какво?
— Не много видима светлина. Дълги радиовълни и микровълнов шум. — Кльощавият мъж явно бе доволен, че може да мисли за нещо различно от кацането. — Много разнообразен.
— Обзалагам се, че това е причината да не можем да прихванем излъчванията им — те избягват видимата част на спектъра. Сигурно използват директни лазерни връзки и няма разсейки, които да уловим.
— А, да, умно. — Абдус отново погледна приближаващата се земя и устата му се задвижи безмълвно.
Около овала проблясваха светкавици. Някакъв електрически процес като тези, които се случваха в земната йоносфера? Клиф наблюдаваше бързите оранжеви сияния, които се плъзгаха покрай и по платото като опипващи сияещи пръсти.
Атмосферната мембрана под тях бе като светлосин покров. Виждаше се само под определен ъгъл. От слънчевата светлина по повърхността ѝ се появяваха дълги вълни все едно бе някакъв прозрачен океан. Клиф бе запленен от илюзията, под която се виждаха назъбени планини и зелени долини, сякаш лежащи на океанското дъно. Това караше цялата конструкция да изглежда едновременно неестествена и все пак като планета.
Двигателите рязко забавиха, корабът се люшна и зъбите на Клиф изтракаха.
Плъзгаха се точно над мембраната и той виждаше, че вълните се носят бавно, задвижени от… какво?
Като океаните на Земята. Може би въртенето на този огромен артефакт предизвикваше вълните, които на свой ред влияеха на времето. Така беше и при земната атмосфера. Ураганите се пораждаха от въртенето на планетата. Какви ли странности можеха да очакват при тези невероятни мащаби?
Наблюдаваше продължителния фронт от дъждовни облаци, носещ се на гребена на една вълна. Сърдитите сиви облаци се скупчваха във високата точка и сякаш издигането ги охлаждаше и предизвикваше дъжда. Очите му обхванаха фронта чак до далечния хоризонт. Буря, сякаш маршируваща на парад. При тази гледка изпита странно усещане. Идеята за буря, простираща се на по-голямо от континентите разстояние, го накара да затаи дъх.
Вече бяха над черното възвишение и се спускаха. Стомахът на Клиф се стрелна към гърлото му. „Ерос“ се гмурна надолу и той стисна зъби, притиснат към креслото.
— Платото! — извика Бет. — По дяволите!
— Какво? — изкрещя Абдус. — Какво става?
Пауза.
— Всичко е наред — отвърна Бет с пресилено спокойствие. — Ще се справя. Все пак трябваше да се сетя по-рано. — Говореше през зъби.
— За какво? — намръщи се Абдус.
— Това не е плато. Намираме се в тръба! Не виждам дъното, то е в сянка, на седем километра под нас. — Двигателите забавиха още. — Не искам да ми свърши горивото. Предполагам, че има дъно и че то се слива с цветовете на гората. Абдус, засичаш ли нещо с радара?
Гърлото на Клиф беше пресъхнало и гласът му хриптеше.
— Ако няма дъно, тогава какво?
— Може да има дупка, водеща към външния космос!
— Какво?! — възкликна Абдус уплашено.
— Може да е напречна тръба, за да не се обикаля цялата Купа. Поне на такова прилича от широкоспектърната картина. — Бет посочи екраните. На някои от другата страна на отвора се виждаха звезди.
— И?
— Може да прелетим право през нея. Какво показва радарът? Вече има ъгъл към дъното, нали?
Абдус кимна и заработи по таблото си. Потеше се здраво.
— Няма проблем, „Слънцетърсач“ ще ни прибере — каза Клиф.
— Може би — отвърна напрегнато Бет. — Ако някой не хлопне вратата.
— Има дъно — каза Абдус. — Но внимавай, според радара повърхността не е плоска.
Двигателят увеличи мощността с пукане.
Клиф мълчеше. Бет не спираше да говори и това бе предостатъчно — и доста изнервящо.
— Плоска е, Абдус. И има дупка, яма със звезди. Искаме да кацнем, нали? Не да излезем от другата страна. Я, на дъното има светлина!
„Ерос“ кривна странно под влиянието на кориолисовата сила.
2.
Бет кацна на по-малко от два километра от стената на платото на една издатина, широка около четири километра. Край външния ръб имаше стена. Отвъд нея, през десеткилометровата дупка, надничаше вселената. Щом се приземиха, усетиха центробежната гравитация.
Бет погледна към стената на възвишението. В нея имаше различни по размер прозорци, от които струеше бледа бяла светлина.
Всички усещаха значимостта на момента, но нямаше време за размишления. Не знаеха какво ги очаква навън, но разговорите нямаше да помогнат.
Излязоха от разузнавателния кораб с пълна космическа екипировка. Клиф слушаше с половин ухо как Фред докладва на Редуинг. Забавянето беше седемнайсет секунди и се увеличаваше.