Спряха в подножието на „Ерос“ и погледнаха към светлините. Насреща им имаше множество стъклени кутии с различни размери, а от другата страна се виждаше гората.
— Въздушни шлюзове. — Фред се засмя щастливо. — С прозрачни стени. — Видя, че никой не се включва, и спря да се смее. — Онзи ей там е поне петдесет-шейсет пъти по-голям от „Ерос“. Вероятно прекарват големи машини предвид мащабите на… — Затърси подходяща дума и се засмя отново. — Описването на това не е лесна работа. Капитан Редуинг, камерите на шлемовете ни работят ли?
— Трябва ни някой от по-малките шлюзове — каза Клиф.
За него гигантските структури не бяха забавни, а плашещи. Шлюзът точно пред тях спокойно можеше да поеме „Ерос“, а съвсем не беше най-големият.
Забавеният отговор на Редуинг се разнесе в комуникаторите.
— Камерите работят. Резолюцията не е добра. Продължавай да говориш, Фред. Тук горе ни е самотно.
— И нас никой не ни посреща — обади се Бет.
Най-малкият шлюз не им вършеше работа, защото през него трудно щеше да премине и дете. В крайна сметка Клиф избра един, който можеше да побере два слона. Спуснаха рампата на кораба и използваха транспортьорите, за да пренесат екипировката си до шлюза. Скафандрите им тежаха по-малко в ниската гравитация.
Бет се чувстваше странно да гледа през две прозрачни стени от синкава скала и да вижда… от другата страна дървета. Криви черни стъбла, меки розови листа и короните като морков, но си бяха дървета. Заеха се с отварянето на въздушния шлюз.
Само че не можеха да го отворят.
Трети ден се опитваха да отворят шлюза. Използваха цялата екипировка, която бяха донесли на „Ерос“. Бет беше уморена от мъкненето на апаратура до мястото, от настройките, тестовете и разпалените спорове за резултатите.
Хората бяха под стрес и имаха нужда да спорят. Това освобождаваше част от напрежението. Екипът търсеше контролни механизми по прозорците/стените, но повърхността беше прозрачна и гладка. Материята приличаше на синтетичен диамант. Или поне със сигурност беше на въглеродна основа. На синята вътрешна стена имаше странни издатини, които може би бяха контролен механизъм.
— За тромаво същество или такова с големи пръсти — доложи Фред на „Слънцетърсач“, който вече приемаше с половин минута закъснение.
Но от външната страна нямаше нищо достъпно, никакъв компютърен интерфейс, ръчки или клапи. В известен смисъл, от дефанзивна гледна точка, имаше резон.
Изследваха и скалната стена — твърда и издигаща се нагоре с вакуум от едната страна и атмосфера от другата. На втория ден преваля, а третият беше облачен. Гледането нагоре през прозрачната вътрешна стена показваше част от небето и надвисналите облаци. Бавните ветрове ги натискаха към гигантския склон на платото. Докато останалите работеха, Бет и Клиф наблюдаваха дърветата и бързите животинки, които се стрелкаха между тях. Нещо подобно на лисица почти успя да се измъкне от някаква хищна птица.
Извънземен свят. Все едно стояха пред музейна диорама, само дето носеха скафандри. А от другата страна живият свят продължаваше ежедневието си.
Имаше трескаво пърхащи птици, подобни на лястовиците, но доста по-едри. Бяха бързи и понякога летяха във формация. Ярките цветове сред растителността приличаха на цветя, но се извиваха като лиани. Защо? Дърветата имаха любопитно разкривени стъбла и клони. По тях подскачаха гладки синьо-сиви същества — може би в нишата на катериците? Короните на дърветата бяха под странни ъгли, а през тях пърхаха ширококрили птици.
Хауард продължаваше да прави аналогии със земния живот. Понякога успяваше, но друг път не можеха да открият пряк смисъл в чертите на животните. Странно и изумително. Постепенно Хауард спря да говори с Клиф и само си водеше бележки.
Редуинг беше раздразнен, че не могат да проникнат. Започна да им дава заповеди със суров тон. Екипажът на „Ерос“ спря да отговаря. Бет не се изненадваше, че хората стават докачливи.
Знаеше, че трябва да подадат някакъв сигнал, но гладката прозрачна повърхност не им даваше никаква следа. Абстрактният проблем за комуникацията с извънземни бе сведен до конкретно ниво.
Пробваха лъчи от частици, лазерни импулси, микровълнови антени от един метър, но дори не можеха да предизвикат промяна на цвета на синята стена.
На третия ден се събраха около големия микровълнов излъчвател, който бяха домъкнали. Бет стоеше с ръце на кръста и се мръщеше на машината, която не бе успяла да направи нищо на бариерата.
— Нещо се движи, ето там — заяви спокойно Фред.
Всички се обърнаха и видяха между дърветата голямо шарено същество. Тялото му бе покрито със сложна шарка от синьо, жълто и пурпур. Имаше голяма тясна глава с дълъг нос между две широки очи, които гледаха със сдържана елегантност. Ходеше на два крака и се движеше грациозно с дълги крачки. Устата му бе като остър клюн. Длъгнестите ръце завършваха с оформени длани. Приближаваше се бързо и носеше нещо като тръба. Още три като него се появиха сред дърветата. Крачеха спокойно, но покриваха разстоянието доста бързо.