Огледа менюто и се замисли за цветовете на ядливите растения. Еволюцията караше хората и животните да харесват цветове, които свързваха с нещо добро — синьо за небе и чиста вода, бяло за сняг. И обратно, не харесваха кафявото и тъмните цветове, които свързваха с фекалии и гнила храна, както ѝ червеното, което обозначаваше отрови и подправки. Растенията бяха еволюирали, като ги използваха за предпазни сигнали. Надяваше се, че Бет не е рискувала при разучаването на менюто. Тогава…
— Чакай — обърна се той към Ейби. — Обзалагам се, че са получили тази информация директно от извънземните.
— Значи още са в плен. Хм.
— Може би. Важното е, че установихме контакт.
— Относително — въздъхна инженерът. — Пак загубих сигнала.
— Те се движат в орбита. Не е лесно да останат в обхват дори с тесночестотните комуникатори.
— Добре поне, че имат голям обхват — каза Ейби. — Никой не е предполагал, че ще им се наложи да работят в междупланетни разстояния.
Съобщението от Бет го върна към темата, която не искаше да зачеква: краткото отдаване на страсти с Ирма.
Спомни си с тъга за старата шега: „Съвестта е онова, което те боли, когато всичко останало се чувства чудесно“.
Когато Ирма се върна, Ейби беше готов да ѝ каже кои растения да задържи и кои не стават за нищо. Хауард и Тери донесоха странно двукрако животно, приличащо на язовец, което всъщност се оказа ядливо. Одраха го и го изпекоха и настроението им се подобри.
След това отплаваха в пустинята, за да се отдалечат от Птичите хора с магнитните коли. След половин час бавно плъзгане навлязоха в район със скалисти възвишения. Нищо, което да не могат да заобиколят, но се забавиха значително. Изведнъж Хауард, който оглеждаше хоризонта за по-добър маршрут, каза:
— Приближава нещо голямо.
Една самотната точка в далечината нарастваше видимо.
— Тук сме съвсем на открито — каза Ейби. — Ако това е…
— Магнитна кола — прекъсна го Ирма, която бе включила бинокъла. — Две, не, три птици.
— Няма смисъл да бягаме — каза Тери. — По-бързи са.
— Ще се сражаваме ли? — попита Хауард.
— Не знаем със сигурност дали са враждебни — отвърна Ирма.
— Просим си белята — обади се Ейби.
Клиф се наруга наум, че не беше помислил колко уязвими ще са в такава ситуация.
— Не можем да се скрием, нито да избягаме, затова да направим обратното. Да помахаме и да ги поздравим, когато се приближат.
Всичко го изгледаха, сякаш е откачил.
— Скрийте оръжията. Ако положението се скапе, ще стреляме. Но първо искам да се добера до магнитната кола.
— Най-важно е да действаме синхронно — каза Хауард. — Ако се наложи да стреляме, аз поемам десния. Тери, за теб е този отляво. Ирма, ти смъкни третия, където и да е застанал.
Ирма продължаваше да следи нарастващата точка с бинокъла.
— Приближава, завива наляво… обърнаха към нас. Явно ни забелязаха.
— Добре. Сега се престорете, че искаме да бъдем открити — нареди Клиф.
— И не показвайте лазерите — добави Хауард.
Разпръснаха се около яхтата и започнаха да подскачат и да размахват ръце. Магнитната кола забави и се снижи на два метра от земята. В пътническата кабина имаше три глави — на Клиф все още му приличаха на щрауси. Колата се приближи с тихо бръмчене и той видя, че птиците носят колани със странно изглеждащи инструменти. Всички имаха каски.
Колата спря над платноходката и Клиф вече можеше да чуе бръмченето ѝ. Зачуди се как магнитните сили успяват да повдигната такава маса толкова далече от проводниковата повърхност, която сигурно се намираше на метри под почвата. Птиците заговориха помежду си с високи чуруликащи гласове. Главите им се мърдаха рязко, а перата сменяха цветовете си в сложни композиции. „Дали това е част от говора им?“ Колата се издигна на три метра.
Според Клиф това не беше добър знак. Той отстъпи и се обърна към Ирма.
— Ако извадят оръжия, трябва да стреляме първи.
— Да. Само дай команда.
— Щом кажа „огън“, стреляйте — каза Клиф.
— Не мисля, че ще е необходимо — отвърна Тери.
— Да им покажем, че сме миролюбиви — каза Хауард и разпери ръце с отворени длани.
Секундите се разтеглиха. Клиф стоеше напрегнато, готов да посегне към лазера си.
Две от птиците се изправиха и колата помръдна наляво, така че хората да са от едната ѝ страна.
— Да опитаме по-енергично — каза Ейби и се провикна: — Ние сме миролюбиви.
Тери повтори същото и показа празните си ръце.
— Говори по-бавно. Нека да разберат, че…
От магнитната кола със съскане излетя мрежа, толкова бързо, че Клиф не разбра как е изстреляна, и оплете Тери и Ейби. А след това се стегна — с-с-с-ст-щрак. Дебелото ѝ въже, закачено за колата, се опъна и мрежата започна да ги тегли.