Всеки сблъсък със смъртта я потрисаше, но този случай определено заставаше начело.
Зачуди се дали Клиф е оцелял на това странно място. Насили се да спре да мисли, приседна до подсмърчащата Майра и я прегърна.
— И аз съжалявам, Майра — каза Фред, бавно и равнодушно. После се огледа. — Накъдето и да решим да тръгнем, трябва да се придържаме към хребета.
Бет се сепна. Фред понякога не говореше с дни. И ето, и сега пак млъкна.
Лау Пин — тъкмо се бе върнал — каза:
— Фред! Не бива. Така може да ни видят.
— Няма да вървим по самия хребет — сряза го Фред. — Просто ще го следваме. Да ни ориентира. Вижте. — Ръцете му нарисуваха крива линия. — Помните ли като ни докараха, как минахме покрай онези куполи? Хребетът продължи още трийсет-четирийсет километра и стигнахме до стената и Градината. Не разбирате ли, че това под пръстта и камъните е структурна решетка? Колко плитка е почвата? Ако ще строиш тук, трябва да застопориш важните неща към широките… — Той млъкна, но ръцете му продължиха да махат.
Бет кимаше. Надяваше се, че това ще ги разсее от мъката на Майра.
— Тогава да вървим покрай хребета. Ще стоим от едната страна и няма да се доближаваме до паярите. Ако сме внимателни, ще избегнем коридорите им.
Фред кимна и тя продължи:
— Вече знаем част от ядливите неща. Ще ги печем с лазерите, за да не вдигаме дим. Тук растителността е сурова и ще пуши. Трябва да внимаваме да не ни заловят. Вече няма да газим из гъсталака. Ще се движим по дърветата. Трудно е, но можем да се справим.
Лау Пин се намръщи.
— Опасно е и ще ни забави.
— Но е по-сигурно. — Майра излезе от вцепенението си. — Колко от паярското въже ни остана? Лау Пин…
— Мисля, че ще е достатъчно. — Инженерът посочи намотките около кръста си. Бет осъзна, че това е шансът да отвличат вниманието на Майра, като я карат да участва във вземането на решения. Да я държат в групата.
— Мисля, че Бет е права — заяви твърдо Тананарийв. — А и става дума за кратко разстояние. Е, Фред, накъде?
— Онази линия куполи трябва да е космодрум — намеси се Лау Пин. — Беше мъгливо и не ги видях ясно. Но трябва да е космодрум, нали? Със складове и така нататък.
— Може. — Майра примигна и видимо се стегна. — Но пък сигурно точно там ще ни търсят.
— Права си — каза Фред. — Но ако следваме хребета в обратна посока, ще открием нещо важно.
— Като какво? — попита Тананарийв.
— Нещо, което иска стабилна подпора.
От дървото, на което се покатериха, видяха, че хребетът е на няколко километра от тях. Намираха се в началото на издигащия се към него склон.
Движението по дърветата приличаше повече на плуване, отколкото на катерене. Ниската гравитация помагаше и придаваше бавна грация на движенията им, докато се прехвърляха по гъвкавите клони.
Виждаха на голямо разстояние. Пейзажът тук бе вдлъбнат, а не като на Земята. Високите обекти в далечината се забелязваха лесно. Хребетът особено, с безразборно струпаните скали на върха. Отвъд него беше небето с розовеещото слънце и безспирното бяло изригване. Струята се охлаждаше в червено и кехлибарено, когато достигнеше Купата. Нишките се увиваха една в друга и танцуваха в кръгове, като змии на бавна музика.
Когато доближиха хребета, спряха и Бет каза:
— Трябва да открием път обратно към гравитацията. Как сме с ориентацията? Фред, накъде са онези куполи?
Фред се огледа и кимна наляво.
— Да. Би трябвало да са натам. Наляво — потвърди Лау Пин.
— Ето там са — каза Тананарийв. — Като тъмна черта в онази посока. Точно както каза Лау Пин.
— А какво има надясно?
Те погледнаха. Хребетът се виеше, виеше… И нищо друго.
— Към космодрума — нареди Бет твърдо. — Жалко, че сме толкова лесно забележими.
Една черна птица с яркожълт гребен се сниши над тях, без да се бои, нададе писък и отлетя.
— Ех, обяд — каза Фред.
Лау Пин се засмя, после каза:
— Птиците ни помагат. Астрономите не могат да ни открият по топлината, защото небето е пълно с големи птици. Ако успеем да уловим няколко за вечеря, може да използваме перата им за камуфлаж.
Ако не идеха в космодрума, нямаха шанс да намерят превозни средства, които да ги върнат в гравитацията. Лау Пин беше прав. Космодрумът бе очевидната им цел.
Твърде очевидна.
Птицата имаше вкус на хищник, а месото ѝ бе тъмно и жилаво, малко като лъвското. Бет беше яла веднъж лъв в специален ресторант, преди векове. Прогони мисълта, че от всичките ѝ познати — родители, приятели, любовници — сега е жив само екипажът на „Слънцетърсач“.
Примлясна и се съсредоточи върху месото. Изяждаха съвестно всичко — мазнина, сухожилия, дори чупеха костите и изсмукваха мозъка. Не се знаеше кога ще успеят да уловят още нещо. Бяха хванали само четири от пуйкоподобните птици, преди другите да се усетят. Сега трябваше да се спускат в гората, за да открият нещо за ядене. Намираха вода по листата. Поне беше лесно да стрелят от дърветата — животните явно не се страхуваха от небето и просто си обикаляха наоколо.