Явно напускаха системата. Не можеха да минат близо до звездата, защото щяха да нарушат орбитите на потенциалните планети. Купата се превърна в кораб, отправен към далечните бели светлини на зовящите звезди.
Остана само космическата гледка.
Лау Пин, Фред, Тананарийв, Майра и Бет изглеждаха така, сякаш бяха взели ЛСД. Бяха пътешествали в далечното чудно минало.
В тъмното Бет можеше да види през опушеното стъкло на глобуса. Отдолу вървяха гигантски Птичи хора.
— Май разбирам — каза Фред.
— Всички разбрахме — отвърна му Майра.
— Сега ми е ясно защо примитивните са загинали, когато са се сблъскали с по-напредналите цивилизации — обади се Тананарийв.
— Очевидно, щом има само един вход, има и само един изход — каза Лау Пин.
— Не можем да излезем — отвърна Бет. — Обградени сме.
— Ако някой влезе тук… — започна Лау Пин.
— Сме мъртви — довърши Майра. — Да продължаваме да проучваме. Тайните са тук. Между другото, Бет, това трябва да е карта на родната им планета.
— О… почти.
През следващия час разгледаха стотици космически инструменти. Повечето бяха твърде загадъчни и дори не можеха да се опишат. Майра снимаше съвестно.
В един момент спряха да си починат и да изядат последните си запаси.
— Според мен Птичите хора се махнаха — каза Бет. — Това поне е хубаво.
— Лошото е, че сме гладни — отвърна Тананарийв. — Как мислите, тук дали има нещо за ядене?
4.
Следващите шест глобуса бяха с диаметър три-четири метра и бяха разположени през половин километър. И те бяха светове, но не като Земята. Единият беше изцяло син, малко по-голям от останалите. Друг беше гол и леденобял, напукан около екватора. Никоя от сферите нямаше врати и прозорци.
Последната, на около час път, беше много голяма и пак стъклена. Птичи хора от вид, който хората не познаваха, се стичаха към голямата арка на входа ѝ и влизаха вътре.
Бет и спътниците ѝ се приближиха отстрани през папратите и Тананарийв пропълзя до стъклото, погледна и каза:
— Танцуват. Това е бална зала.
Лау Пин застана до нея, погледна и добави:
— Ритуал за чифтосване.
— Има ли разлика? — попита Бет.
Смехът, последвал плоската ѝ шега, показваше колко са напрегнати всички.
Бет също погледна през стъклото. Отвътре се чуваше бавна думкаща музика, проста мелодия с натрупващи се акорди, допълнени с множество перкусии. Птичите хора се клатушкаха, вдигнали глави към тавана.
Слънцето и струята бяха зад гърба им и ако не мърдаха, Бет и Тананарийв можеше да изглеждат като папрати. Вътре имаше платформи с… ложета?… гнезда? Хилядите Птичи хора, включително няколко гигантски Астрономи, обръщаха внимание единствено един на друг. Някои танцуваха, други се биеха, трети… глава до опашка… това сигурно бе чифтосването. Астрономите не участваха. Дали бяха тук, за да надзирават? Или воайорстваха?
— Нямаме работа тук — заяви твърдо Майра.
— Майра, това може да е карта на Слава! Това е последният глобус в парка.
— Тогава да направим няколко снимки.
Направиха ги и продължиха към последната сграда — огромен сребрист купол с широк правоъгълен отвор, от който излизаха релси. Непрекъснато влизаха и излизаха въздушни вагони. На тях имаше открити клетки, а вътре…
— Живи животни — каза Тананарийв.
— И растения. Това е склад — каза Лау Пин. — Гладни ли сте?
Минаха от сенчестата страна на един бавно движещ се вагон и прикрити от него стигнаха до зоната за разтоварване.
Имаше Птичи хора от едрите видове. Някои може би бяха пазачи, но повечето товареха и разтоварваха. Товареха познати неща — плодове, растения и животни от градината-затвор. Разтоварваха папрати, тръстики и треви — цели тонове. Явно това беше храна за различните типове Птичи хора.
Работниците сякаш изобщо не обръщаха внимание на храната, но стомасите на хората къркореха от глад. Влязоха в склада и се скриха зад камара тикви и пъпеши с размерите на автомобили, разрязаха един пъпеш и започнаха да се тъпчат.
Фред посочи една вентилаторна решетка в стената и каза:
— Трябва да се скрием там.
— Защо? — попита Бет.
— Защото смърдим — отвърна Фред.
Беше прав. Можеше да ги надушат.
Преместиха се под въздухопровода, като освен резените пъпеш взеха и разни плодове и някакъв мъртъв бозайник.
Вятърът беше освежаващ.
Ядоха, спаха и ядоха пак.
— Най-лесно е да носим храната в себе си — каза Фред съвсем сериозно, докато се тъпчеха.
— Мисля, че разбирам… — продължи той.