Един Екосистемен учен се приближи и Сарко отстъпи.
— Искаш ли препитание? — дойде традиционният въпрос.
— Не преди останалите — отвърна Мемор с традиционния отговор. Ученият разпери пера в рутинно одобрение и представянето приключи.
В този официален миг се появи една Водачка на ято, седна и кимна, като разпери властно перата на врата си.
— Започваме.
Във влажната зала се разнесе приемащото пърхане.
Първата точка беше разочароваща. Един Екосистемен инженер представи най-новия проблем. Водните храмове в Зона 28-94-4578 контролираха притока, така че племената нагоре по течението да не изразходват цялата вода и да създадат криза за долните. Въпреки екоуправлението дъждовете бяха намалели. Предотвратяването на задържането на водата от височините изискваше социално циментиране. Храмовете на влагата използваха обичайните ритуали субак, за да смесят общностите с церемонии и задължителното междуплеменно чифтосване. Иначе щяха да започнат да си скубят перата. Ако липсваше общност, реколтите щяха да пропаднат. В древните гори щяха да нахлуят дървари, овчари и крадци, за да отмъкнат каквото могат. Тази еволюираща криза заплашваше земи, по-големи от планети.
Разбира се, биологията се променяше навсякъде. В еволюционен смисъл съществата се подминаваха на път за някъде. Адаптирай се, еволюирай или умри — вечният ритуал. Но в този случай сушата ускоряваше работата на природата.
Мемор наблюдаваше как няколко Дълбокомислени се суетят над проблема. Многото вербални финтове не можеха да скрият трудните избори. Не се виждаше милостиво разрешение. Водачката на ято остави двете страни да се доизкажат и да пледират за каузите.
След това демонстрира крайното си решение — лош знак.
— В застрашения район няма да се приемат искания за дълголетие. Без обжалвания и без изключения.
Толкова. В залата се възцари тишина. Мемор чуваше нежния плисък на успокояващите води по стените. Водачката беше обрекла милиони на естествена смърт. Те нямаха право на специалните процедури, задържащи стареенето.
Водачката нареди почивка за размисъл и Сарко мигновено се появи до Мемор.
— Може би строгата присъда ще ти е от полза.
— Или пък просто задава тон на срещата — отвърна сухо Мемор.
— Понаобиколих… — Сарко винаги започваше със закачливо обещание, пърхайки с перата около очите си. — Според някои ти познаваш най-добре извънземните и трябва да водиш лова.
— Сигурна ли си?
— Да. Тези, които се съгласиха да говорят, са доста благосклонни към твоята кауза.
— Не искам да водя лова.
Перата по врата на Сарко настръхнаха.
— Но ти разбираш тези странни…
— Хрумвало ли ти е, че мога да се проваля?
— А, не. Ти имаш толкова безупречно досие…
— Това е първото нашествие от безброй дванайсеткубични цикъла. Нямаме опит. А и никой не се е сблъсквал с толкова зли дребни създания.
Елегантната глава на Сарко трепна и се килна на една страна. Перата около учудените виолетови очи настръхнаха.
— Освен теб! Останалите казват…
— Останалите не са минавали по моя път. Не искам да разменям един повод за екзекуция с друг. Ловът може да се провали, извънземните може да нанесат множество щети — и тогава ще има жертви сред нас.
Веселото изражение на Сарко изчезна.
— Не може да…
Призоваващият гонг отекна във високата зала. Мемор вдиша влажния въздух и усети горчив дъх; може би собствената ѝ жлъчка?
Последваха още екологични въпроси. Движенията на Народа не следваха Дизайна. Мемор остави подсъзнанието ѝ да скита, докато слушаше с едно ухо.
Всички живеещи организми се движеха по огромните полета на Купата. Едрите и по-ниско интелигентни представители на Народа, които живееха примитивно и обогатяваха диетата си с храсти и дървета, трябваше да се преместят — за да дадат шанс на гризачите да живеят от тревата, която обичайно никнеше след загубата на храстите. Тези примитивни видове не развиваха земеделие и трябваше да останат в диво състояние.
Популацията трябваше да се мести, а не да създава лагери и села. Водачката взе бързо решение и нареди унищожаването на примитивните лагери, за да накара поднародите да продължат. Те имаха своя роля в Дизайна и тя трябваше да им бъде припомнена.
Водачката припомни на всички, че Първоначалните са научили Великата истина, която ги управляваше: ако види нова, обширна земя, Народът нахлува и сее разрушение, а когато ресурсите се изтощят, започва война със съседите. При първия прилив на популация в Първоначалните времена дивият живот бе трябвало да плати или да загине. Бракониерите и дърварите превръщаха земята в бойни полета.