Чак след сериозни сблъсъци, които бяха заплашили самата Купа, се бе стигнало до Кодекса, управляван от учените. Постоянният, даващ сигурност ред нямаше алтернатива. Друго откровение учеше, че смъртта не позволява да излизаш от цикъла. В някои общества народите се опитваха да откажат ролята си и слагаха мъртвите си в ковчези и мавзолеи или пък ги изгаряха, а някои даже се замразяваха за бъдещо съживяване.
Всичко това бе неправилно, защото Купата се нуждаеше от тези тела.
— Буболечките и червеите трябва да ни изяждат — каза Водачката. — Това е цикълът и трябва да му се подчиняваме. Такъв е Дизайнът. Кодексът не предпазва моретата и земите от Народа, а за него — като избира дългосрочната перспектива. Кодексът учи на смирение, защото ни сблъсква с природата във вечния танц с другите видове.
При тази изтъркана фраза Мемор наведе глава и се зачуди как ще повлияе на нейния — уж не точно процес, но строгите лица наоколо не вещаеха нищо добро.
В този момент Сарко се изправи.
— Предполагам, че поуката е да запомниш, че не можеш да предскажеш поведението на система, по-сложна от теб. И ако искаш проектът да продължи да се развива, след като те няма, не предоставяш контрола на индивид или група със собствени планове.
„Аха“. Сарко привличаше огъня, за да освободи напрежението. И успя. Повечето издадоха насмешливи звуци, макар че някои само размърдаха пера.
— Това е твърде проста гледна точка — изкряка един възрастен учен.
Други само се засмяха.
Пернатата корона на Водачката настръхна раздразнено.
— За нас, учените, Дълбокомислените и всички останали под Астрономите, корупцията е просто подкупване, рушвети и връзкарство. Но за нисшите части на Народа, които живеят в непроменящия се статут на Купата, корупцията има съвсем различно значение. Тя се състои в провала да споделиш натрупаното с тези, с които си развил взаимозависимост.
— Това, естествено, е предсказуемо… — започна Сарко.
— Нашето разбиране за корупция има смисъл в култура на закони и институции — прекъсна я Водачката. — Техният свят е малък и определящата му черта е мрежата от зависимости и задължения, осигуряваща социалния ред. За тях корупция е да дадеш работа на роднина, въпреки че има други, по-квалифицирани. Да не правиш сделки със съплеменниците, защото би могъл да откриеш по-добри условия другаде. Намаляването на корупцията от този вид изисква… — гласът ѝ придоби гробовен тон — решителност.
Тези, които виждаха накъде отиват нещата, запазиха мълчание.
— Полезно е да прилагаме цялата строгост на мерките си. — Водачката показа навъсена арка от пера в сиво и бледосиньо. — Припомням ви, че подобни социални отклонения се случват рядко, но в момента имаме враждебен елемент недалеч от териториите, в които водните храмове не могат да запазят равновесието.
Погледна многозначително към Мемор и продължи:
— Вижте състоянието на тези, които се обрекоха, като създадоха подобни заплахи. — Разклати сериозно тялото си и даде знак на слугите. Куполът над главите им се изпълни с пращяща енергия и се появи образ. Мемор потръпна, когато разпозна контекста.
Най-тежката мярка, с която разполагаха Астрономите, използвана срещу тези, които застрашаваха самата съдба на Купата, беше Постоянният ад. Дори самото му споменаване можеше да смълчи тълпата.
Съзнанията на тези, които нарушаваха Кодекса, се прекопираха, преди телата им да бъдат екзекутирани. След това те се събуждаха във виртуален, ментален Ад, от който не можеше да избяга никой. Никога.
Мемор беше минала през задължителната демонстрация на един-единствен Ад и никога нямаше да го забрави. Ето, че сега го виждаше отново, по целия таван.
Блестящо небе, оцветено в червено и кехлибарено. Отдолу имаше тресавище, пълно с кипяща лава. Водачката беше наредила да се ползват всички сетива и миризмата беше толкова силна, че направо дълбаеше главата ѝ.
— Гледайте! — заповяда Водачката. Някои вече бяха започнали да извръщат глави и да навеждат очи.
Мемор се насили да погледне. Във вонящата лава бяха потопени обречените. Гърчеха се и крещяха с пискливи гласове. По телата им играеха огньове, носещи болезнена агония. Те не можеха да се измъкнат от пламъците и ги понасяха, като дървета, превиващи се в буря. Очите им гледаха умолително, защото знаеха, че ги наблюдават — като част от мъченията. От димящото небе падаха камъни и разплискваха кипящата тиня.
Първият път имаше за цел да я образова и тя не бе забравила урока. Сега Водачката искаше да наложи дисциплина. Мемор потрепери, защото съобщението беше ясно насочено към нея.