— Във всеки случай малък кораб не би могъл да навреди на Купата — обади се един възрастен учен.
— Да, това е успокояващо. — Мемор се поклони и разпери почтително перата на качулката си. Хрумна ѝ идея.
3.
Когато след дълго пътуване с магнитната кола спираха за почивка, Клиф търсеше храна. Беше му хубаво да се раздвижи и да се върне към „донякъде нормалното“, както се изразяваше Ирма.
Автоматично забеляза, че почти няма животински следи и изпражнения. Забеляза узрели къпини. На стъблата на едни големи дървета растяха плодове. Странност, която беше от полза. Двамата с Хауард отделиха няколко от тях с лазерите си. С помощта на наличната екипировка Клиф беше разработил детектор за отрови. Приземяването и бягството през въздушния люк му се струваха далече в миналото. Беше се подготвил за няколко дни на Купата, за да направи биологични тестове, и после обратно на „Слънцетърсач“.
Плодът беше лилав, сочен и вкусен.
Лилавият сок привлече малки мушици, които се опитаха да изсмучат влагата от очите му. Пъхаха се надълбоко в ушите му. Десетки летяха във въздуха и търсеха подходящи цели. Само побягването успя да го отърве, но не задълго.
А и просто заведе мушиците при другите. Стана толкова неприятно, че решиха да се качат в магнитната кола и да избягат. Ейби беше разгневен, защото го бяха нахапали по врата. Изкара си го, като реши да „тества динамиката“. Което значеше още акробатики. Хауард беше измерил магнитните полета около колата и установи, че е асиметричен двуполюс. Всички се натовариха и колата се понесе бързо само на метър от повърхността. Колкото по-тежки бяха, толкова по-бързо се движеха.
— Противоположен интуитет — каза Хауард. — Може би полетата се закачат по-добре към металната повърхност отдолу.
Ейби кимна и каза:
— Смятам, че конструкцията на Купата е метална и магнитните полета са заложени в нея.
— Сещате ли се за онази голяма решетъчна конструкция от външната страна? Може да е гигантска свръхпроводникова линия. Хауард, какъв е магнитният интензитет на повърхността?
— Силен — доколкото мога да измеря с простите инструменти. Поне сто пъти по-голям от земния, може би повече.
Скоро пред тях се извиси планински хребет и Ейби се насочи натам.
— Това не е далече от решетката, която открих — каза Ирма. — Може би е град?
— Тогава да не ходим там — отвърна Хауард.
Включиха биноклите, но хребетът си оставаше гола скала, без следи от живот. Ейби подкара покрай тесните каньони, които водеха към подножието.
— Изглежда пуст — каза инженерът. — Може би ролята му е структурна.
— От ето там ще имаме по-добра перспектива — каза спокойно Клиф. Искаше да огледа отвисоко това необятно място, но досега нямаше представа как да го направи, без да успее да открадне летателно средство. А такива се виждаха твърде рядко в небето.
Заизкачваха се над склона. Скалите бяха предимно голи, но в някои от деретата се виждаше метал, сякаш конструкцията се бе показала. Магнитната кола се справяше добре.
— Според мен магнетизмът се засилва — каза Хауард. Ейби кимна.
— И аз усещам по-добър контрол. Може да се изкачим доста бързо. — Снижи колата още повече и продължиха да се изкачват стабилно.
Клиф гледаше как теренът се отдръпва. Гори, тревисти степи, нагънати хълмове. Склонът ставаше по-стръмен, но магнитната кола се държеше добре и ги издигаше с ръмжене. Зачуди се какво ли я задвижва. Компактен ядрен реактор? Осцилиращото бучене в краката му подсказваше нещо такова, но нямаше как да отгатне извънземните технологии.
Огромни облаци се извисяваха като планини в далечината. Атмосферата беше толкова дълбока, че подобни скупчвания се образуваха и се носеха като небостъргачи от памук. Купата се завърташе за около десет дни и създаваше течения и фронтове в атмосферата. Облаците следваха този ритъм с достолепен такт. Беше видял ефектите на тънкия слой, който задържаше атмосферата — вълничките, които зараждаха ветровете, тук-там въртящи се торнада, лилава буря, наподобяваща покривка на далечна маса. Как беше възможно да се прогнозират температурите и валежите на нещо толкова голямо?
Ейби вече ги бе изкачил нависоко. Все едно катереха сграда без предпазно въже. Вече бяха на нивото на малките облачета и имаха още по-добра гледка. Срещу облаците имаше ясна зона. Клиф гледаше противоположно на ръба, към Дупката. Струята бавно се извиваше и потръпваше, като тънка червено-оранжева змия. Той я проследи към Дупката, но не можеше да види отвъд мъгливата мараня. По-наблизо, отвъд обширните земи, имаше странна извита зона — огледалата.