Тъкмо щеше да се обърне на другата страна, когато видя нещо ново.
Окото му засече отблясъците. Сякаш цялата зона кипеше от активност — примигвания и слънчеви зайчета. Нима огледалата се наместваха, за да коригират струята и да спрат изскачащите нишки?
— Да отидем там — посочи Клиф. — Там би трябвало да живеят тези, които управляват това място.
— Към по-високите ширини ли? — попита Хауард. — Нямаме представа какво има там!
— Нямаме никакви други идеи! — избухна нервно Ирма.
— Значи е време да измислим — заяви Ейби.
Продължиха да се изкачват покрай скалистите стени на огромната кула и по някое време спряха за сън. До лагера им имаше от спирално извитите дървета, чиято хартиена кора използваха за тоалетна хартия. Ставаше и за печене на риба. Тери откри местна подправка, която придаваше приятен вкус на късовете бяло месо. Клиф изкорми рибите, които уловиха в изненадващо богатия поток, и започна да си води бележки. Имаше някои отклонения от обичайно продълговатата форма. Един от видовете екскрементираше отстрани, а не откъм опашката. Друг имаше кръгъл гребен пак отстрани. Маскировка? Защитен механизъм? Не можеше да прецени.
Всички се наслаждаваха на гледката. От едната им страна се виждаше тъмносиньо море, простиращо се в далечината. Лъжливо плоският хоризонт изчезваше в маранята. Водата не създаваше впечатление за вдлъбнатост, а само за ширина. Клиф се подсмихна. Тук мачтите нямаше да са първият сигнал за приближаващ кораб.
Почти нямаше земен аналог на това място. На Земята дълбоководните същества живееха в постоянен мрак, противно на тукашния безкраен ден. Слънцето оставаше в небето и животните можеха да се ориентират по него. Всички се криеха, за да спят, освен някои от хищните гущери, които дремеха под вечното слънце. Клиф не можеше да прави обобщения отвъд тези голи факти.
Тери застана до него, за да се полюбува на гледката. После заобиколиха една скала да погледнат и от другата страна. Не говореха. Отдавна бяха изчерпали дребните теми за разговор. Безкрайните дни ги уморяваха. Дрехите им бяха от здрава материя, но вече бяха взели да се прокъсват по ръбовете. Когато откриеха поточе и езеро, се къпеха, но по-често намирисваха. Мъжете вече имаха бради, а косата на Ирма все ѝ пречеше. Въпреки това не се подстригваха, защото косите и брадите ги пазеха от ултравиолетовите лъчи. Всички бяха в отлично здраве, но животът на открито започваше да ги изтощава. Най-лошо от всичко беше очакването, че нещата няма да се променят скоро.
— Натам е горната част на Купата, нали? — каза Тери и посочи.
— Питаш за по-големите ширини ли? — Клиф хвърли едно камъче по сивия склон и го проследи как отскача и изчезва в мъглите долу.
— Да, отвъд огледалата. Трябва да е на сто милиона километра оттук.
— Вярно, далечко е — отвърна разсеяно Клиф, защото нещо бе привлякло вниманието му. Включи бинокъла и го насочи към огледалната зона. Тя проблясваше с цветовете на дъгата — дребни подскачащи пикселчета в синьо, бяло и розово. Беше виждал подобно нещо и преди, но сега цели региони от огледалата показваха еднакъв цвят, оформяйки… образ.
Той се опули и прошепна на Тери:
— Погледни натам. Какво виждаш?
— Това е… лице!
— Не просто лице. Човешко лице.
— Какво? — Тери замълча. — Прав си. Жена.
— И се движи… Това е… Бет.
— Да, наистина е тя.
— Устните ѝ се движат.
— Аха. Чакай, аз мога да чета по устни. Май казва: „Ела“.
Клиф усети, че е затаил дъх.
— Ела при мен. Това повтаря.
Лицето на огледалата повтаряше и повтаряше тези думи. От време на време се надипляше на места, когато кохерентността на вълните се разстройваше.
— Дали това значи, че я държат в плен? — попита Тери.
— Това са извънземни. Може да мислят различно. Може да значи, че искат тя да отиде при тях. Или съобщението е насочено към нас и ни кара да отидем при Бет.
— По дяволите — измърмори Тери.
Клиф пак погледна повтарящото се съобщение и се намръщи. Сякаш още бе под влиянието на шока от лицето, за което бе копнял. Беше я сънувал толкова пъти в тези отчаяни дни, представяйки си, че е мъртва или в някакъв извънземен затвор…
— Освен ако самата Бет не праща съобщението.
4.
За Клиф най-лошото бяха сънищата. На следващия „ден“ се събуди с уханието на печена пуйка в ума си. Като малък най-любими му бяха остатъците от Деня на благодарността. Обичаше да реже лук с майка си и да пълни птицата с мексикански зеленини, както правеше баба Мартинес, а не с обичайната плънка. Другият клон на семейството печеше агне с ориз и ядки. Сега, в просъница, усещаше ясно арабската храна с пикантни подправки и мъничко канела. Стисна очи от постоянната слънчева светлина — не искаше да се разбуди напълно. Стомахът му изръмжа съчувствено.