Сънища за ядене. Вече се появяваха при всяко заспиване. Тук ядяха простичко, но подсъзнанието му не беше длъжно да го харесва.
Стана, прозя се и взе един от ароматните плодове, които бяха набрали предишния ден. Успяваха да застрелят дребен дивеч от магнитната кола и събираха плодове и билки, за да избегнат гладуването — но сънят му се насочваше към благоуханните пирове всяка „нощ“. Подозираше, че храната замества някакъв друг, по-дълбок копнеж, но не можеше да определи какъв.
Сподели го с Ирма към края на следващия „ден“ и тя незабавно го погледна в очите.
— Бет. Очевидно.
Той примигна, защото наистина беше очевидно, а не се бе усетил.
— Предполагам.
— Точно както аз копнея за Хърб. — Продължаваше да го гледа в очите.
— Разбира се. — Това беше фраза за печелене на време, докато опитваше да се сети, но Ирма не се заблуди.
— Не помниш Хърб, доколкото разбирам.
— А-а, беше инженер, нали?
— Не, системна поддръжка.
— Е, то си е като инженер…
— Редуинг щеше да го събуди, за да работи над проблема с двигателя, но бяхме твърде заети.
— И ти липсва. — Клиф опита да се измъкне от темата за Бет, но Ирма не му позволи.
— Клиф, ние си помагаме в трудни моменти. Искам да знаеш, че е само това.
— Разбира се. — Пауза. — Не че нямам… истински чувства към теб.
Тя се усмихна.
— И аз. Но как да го кажа… Те не са… дълбоки.
— Да. Както казват психиатрите, сексът има „спомагателна функция“.
— Стига и двамата да сме наясно. А като заговорихме за това, май още не съм уморена.
Клиф схвана явния намек.
— Бих искал да се поразходя преди лягане.
Групата спазваше стриктни процедури преди спане. Откриваха сигурно място с гледка към околността, но да има сянка. Подсигуряваха се, че няма да бъдат изненадани, като опъваха въжета с дрънчащи неща по тях, за сигнализиране. Ако мястото изглеждаше опасно, се редуваха на пост. Освен това по възможност наблизо трябваше да има вода.
Днес — терминът обозначаваше само будния им период — бяха спрели под високи дървета. Отгоре се носеха виковете и шумовете на дивите животни. Клиф непрекъснато се оглеждаше встрани, а от време на време и назад, за да запомни пътя. Движеха се тихо и предпазливо. Едно растение, което бе нарекъл пушехраст, се приближаваше бавно, като протягаше малките си клончета — бе доловило движението им. Можеше да оплете само насекоми и малки птички, но идеята за подвижно растение продължаваше да му изкарва акъла.
Ирма гледаше предимно нагоре.
Когато се отдалечиха на няколкостотин метра от лагера, тя внезапно се завъртя и го целуна. Той отвърна задъхано и осъзна, че няма удобно място за лягане, чак когато повечето ѝ дрехи бяха свалени.
— Може би трябва да повървим още малко…
— Виж, това дърво е наклонено.
— Да, зигзагообразните дървета. Те експлоатират постоянната позиция на слънцето. Разполагат различните си слоеве така, че да събират максимално светлина. Всеки слой е встрани от другите и отгоре дървото изглежда като изумрудена зона, улавяща лъчите.
— Изумиииително.
Сухият ѝ тон го накара да се обърне и тя го целуна пак. „О, да, затова дойдохме…“
Тя го бутна на широката гладка кора на ствола. Клиф смъкна панталоните си до глезените и Ирма се усмихна, когато видя, че е готов.
— Ето. — Тя се намести отгоре му. — Така е по-добре, нали?
— Много по-добре.
— Не мърдай.
Той изстена от тежестта ѝ, когато тя се заклати.
— Ммм…
— Хвани ме… така.
Усещаше как вятърът ги гали с нежни аромати и се ослушваше за евентуална заплаха. Шаващите птици, които непрекъснато крякаха, избраха точно този момент, за да се наврат в близкия храсталак. Той се извърна към тях, после пак погледна Ирма. Тя го гледаше съсредоточено.
„Винаги нащрек“, помисли той.
— Бавно — прошепна Ирма. — Не бързай. Бавно. Продължавай. О, да. Боже, Хърб, да. Точно така.
Клиф не каза нищо за името и се съсредоточи върху тласкането. Клоните над тях потрепериха и спряха. Вятърът изшумоля, дървото изскърца.
— Повдигни се малко.
— Така ли? — изстена той.
След това стана бързо и страстно и Клиф спря да обръща внимание на околността. Свърши тежко и ароматът на гората го блъсна в ноздрите.
— Ах… хубаво — въздъхна Ирма и в този миг нещо се стовари отгоре им.
— Змия! — изкрещя тя и се претърколи. Както и змията. Беше дълга и дебела и изпълзя настрани.