Клиф скочи и вдигна панталоните, които се бяха оплели в краката му. „Не съм много умен…“ В този миг се появи и втора змия. Спря и се изправи на около метър. Малките ѝ очи се стрелкаха между двамата. „Разумна е“. От листака се появиха още две змии. Миришеха на смазка и джинджифил. Очите им бяха разширени от изненада.
Всички замръзнаха. Клиф виждаше, че и четирите змии изучават внимателно Ирма. Посегна и извади лазера си от колана.
— Не мърдай. Не изглеждай заплашително.
— Аз ли да не изглеждам заплашително?
Това провокира някакви сигнали между змиите. Главите им се извиха и те издадоха меки звуци. „Дали разпознават, че използваме език?“ В речта им сякаш имаше думи, заедно с цъкане и движения на главите. Клиф забеляза, че две от съществата имат колани с малки продълговати предмети, напомнящи инструменти.
Моментът се проточи. Змиите се спогледаха, изрекоха още няколко фрази и се скриха в гъсталака.
Клиф хукна след тях.
— Остави ги! — извика Ирма.
По някаква причина той не се страхуваше от тях. Не ги бяха ухапали. Може би това бе просто случайна среща.
Бяха достатъчно странни, за да ги последва през увисналите лиани и цъфтящите растения. Змиите стигнаха до купчина пръст, обърнаха се към него, после започнаха да се вмъкват една по една в дупка с диаметър около педя. Последната му изсъска силно.
Ирма се появи зад него.
— Какво правиш?!
— Искам да науча повече за тях.
— Направо ме накараха да се подмокря.
— Използват инструменти…
— Змиите? Стига бе!
— И са интелигентни.
— Змиите?!
— Измъкнаха се от нас, нали?
5.
Заспускаха се надолу с помощта на магнитните течения, които Ейби използваше като гъвкави скиписти.
Всички го молеха да забави, но той все едно не ги чуваше, особено когато отдолу имаше воден източник. След това ги вдигаше на отсрещния склон, използвайки магнитните полета, които на метър от скалата бяха изненадващо силни.
Водата тук бе изненадващо тъмносиня. Обградените от дървета планински езера напомняха на Клиф походите в Сиера, които не се различаваха от тези преди векове, ако съдеше по фотографиите на Ансел Адамс, които бе виждал.
В крайна сметка човечеството бе възстановило древния свят, който бе разрушило през двайсет и първи и двайсет и втори век. Даже в Сибир бяха възстановили дивия живот от плейстоцена, с вълци, рисове, мечки и видри — върховните месоядни, които впоследствие бяха почти унищожени. След като човешкото население бе паднало на около два милиарда имаше достатъчно място.
Клиф беше помагал като момче. Нищо съществено или биотехнологично, просто прочистване на агресивните видове. През лятото ставаше призори, обличаше промазани панталони, за да избегне одраскванията, и вземаше голям нож, кирка и бинокъл. Баща му винаги повтаряше, че който става рано, господства над деня. Натъжи се, като се сети за баща си, който го бе изпратил със здраво ръкостискане и бе мъртъв от повече от век.
В онези топли летни дни той убиваше агресивната трева от пампасите — жълтеникави стръкове, които извличаха веществата от калифорнийската почва, без да изхранват нищо. Скубеше и трупаше купчини, по-големи от къщата им. Беше биофанатик, ядосан на чуждите растения, които само взимаха, а не даваха нищо. По-добре бе от лова на елени или пъстърви, а и беше съвсем добро упражнение. Чувстваше се добре, като скубеше тревата. След това пръскаше корените и почвата с хербициден разтвор.
Спомените го накараха да се замисли как някой е успял да построи Купата и да я накара да работи. По площ беше милиони пъти по-голяма от Земята. Как успяваха да се оправят с видовете и промяната?
Дори Калифорния бе трудна за поддръжка и изискваше много ръчен труд. Златистите хълмове, където бе израснал, бяха отрупани с агресивни испански треви. Те бяха надделели над местните, чиито по-дълбоки корени ги оставяха зелени през цялата година. Но затоплянето през двайсет и първи и двайсет и втори век бе по-добро за упоритите натрапници, които хората наричаха бурени. Тоест растения, които някой просто не харесваше. Те бяха по-устойчиви в сравнение с местните треви. Така че промяната бе дошла отново, както щеше да настъпи и на Купата.
Клиф се беше замислил и почти не усети Тери, който го сбута.
— Нещо голямо.
Ейби също го видя и ги скри по един ръб. Високо в небето се носеше продълговат синьо-зелен обект. Беше започнал леко да завива, така че носът вече сочеше в тяхна посока.
— Видял ни е — каза Тери. — Спуска се и ускорява.
— Старата схема — отвърна Ейби. — Заменяш височина за ускорение.
— Значи имат цепелини — продължи Тери. — Има смисъл при толкова дълбока атмосфера.