— Аха — съгласи се Ейби. — Нямат изкопаеми горива, а без тях е трудно да създадеш самолет. По-добре да се носиш във въздуха.
— Не е цепелин — отбеляза Ирма. — Има перки като риба и те се движат. Все едно гребат във въздуха. Вижте — тя увеличи изображението, — има и очи.
— Жив цепелин! — възкликна Клиф. — Това е адаптация, за която не бих и помислил.
Огледа грубата кожа на съществото. Издутините и вдлъбнатините преминаваха в кули и затворени люкове. Но нещото имаше големи очи и перки, като платна на тежък кораб. Те се накланяха, за да уловят вятъра, а в задния край имаше още очи.
Как бе еволюирало подобно нещо? Беше виждал летящи създания, подобни на птици, с големи оранжеви гърла, които можеха да се издуват. Но предполагаше, че това е сексуален механизъм, а не навигационен трик.
Отстрани по тялото имаше странни отвори. Той увеличи изображението и видя, че вътре мърдат някакви фигури. Осъзна, че вижда прозрачни прозорци. Фигурите приличаха на Птичи хора.
— Определено е живо. И си има пасажери.
— Виждам опашката му, докато се извърта — каза Ирма. — Огромно е! Оттук е трудно да се прецени разстоянието. Като гледам, е далече, поне на десетина километра.
— Значи е наистина голямо — каза Тери.
— По-добре да бягаме. — Ейби подкара колата надолу по склона и пусна екраниращото поле, за да спре вятъра.
— Заобиколи от другата страна, така че да не ни виждат — предложи Тери.
— Точно така. — Клиф се замисли. — Насочи се към онези каньони и стой ниско. Там ще се скрием.
Продължиха надолу. Ейби ги прекарваше ловко по магнитните полета, но това ги приближи опасно до скалните стени на склона.
— Поне стой близо до дърветата — извика Тери. — Ако се ударим в скалите с тази скорост…
— Не ме закачай! — изкрещя Ейби и сграбчи кормилото по-здраво. Потта течеше по челото му и капеше към брадата.
Вмъкнаха се в един тесен каньон, а в следващия миг нещо прелетя в небето. Беше продълговат самолет.
— Трябваше да се сетим, че ще изпратят нещо по-бързо. Дали са ни забелязали?
— Ние се виждахме само за няколко секунди…
Стената на каньона експлодира. Западаха отломки от скали. Щитът явно не бе пригоден само за вятър. Клиф погледна нагоре и видя как един камък, по-голям от главата му, пада и отскача от щита.
Ейби натисна руля напред и ускориха, носеха се само на метър от земята.
Клиф чуваше как някой диша накъсано. Беше чувал това дишане. Сети се, че диша самият той.
Ейби направи остър ляв завой в едно тясно отклонение. „Ами ако каньонът е задънен?“ Клиф реши да не се обажда. Беше твърде късно. Взеха следващия остър завой, а поредният взрив зад тях обсипа магнитната кола с камъчета и чакъл. Клиф вдигна поглед, но не можеше да види самолета. Ейби зави рязко надясно по един проход, който бе толкова стръмен, че се виждаше само частичка от небето.
— Ако се заклещим тук… — започна Ирма.
— Няма да бягаме, а ще се скрием — отвърна спокойно Ейби. — Не мисля, че могат да ни видят толкова навътре в цепнатината.
— И реши това, без да го обсъждаме? — заяде се Тери.
— Нямаше време. Едва успях да се изплъзна от обстрела. Рано или късно щяха да ни настинат.
— Прав си — каза Ирма. — Така или иначе нямаме друг избор.
Тери сви устни скептично.
— Ами ако използват по-мощни експлозиви?
— Съмнявам се. Няма да рискуват да пробият външната обвивка на Купата — отговори Клиф. — Обзалагам се, че не ползват тежка артилерия.
— Да се надяваме — отвърна Тери.
Изчакаха. Защитният екран заглушаваше донякъде външните звуци. Бяха се настанили така, че да виждат във всички посоки, включително назъбеното парче синьо небе. Скоро се появиха бели облаци. Не чуваха никакъв звук от самолета или от живия балон, нито пък виждаха следи от тях.
В тесния участък небе се появиха лилави облаци. Хората свалиха за малко екрана и се ослушаха. Чуваше се само свистенето на вятъра. Нямаше нищо подозрително.
— По-добре да изчакаме тук и да не привличаме огън — каза Ейби.
Изчакаха цял час. После още един.
Тери взе да става нетърпелив. Свалиха отново екрана, за да отидат по нужда. Клиф тъкмо се забърсваше, клекнал зад един камък, когато по главата му закапаха едри капки. Той се затича, но след няколко мига бе вир-вода. Вятърът блъскаше магнитната кола, а наоколо се носеше остра миризма на озон от светкавиците, които разцепваха небето. Останалите също се измокриха, когато Ейби свали екрана, за да го пусне вътре.
Водата се стичаше по скалните стени на каньона. Потоците набираха сила и започваха да достигат колата.
— Най-добре да изчезваме.
Ейби се намръщи скептично към прииждащата вода.
— Прав си. Предпочитам да ме хванат, отколкото да се удавя.