— Кои всички? — попита Плат.
— Всички вие, купувачите. Мислите, че като сме принудени да излизаме на вечеря с вас, за да не загубим работата си, можете да се отнасяте с нас, манекенките, както си искате. Много си въобразявате. Мислех, че вие сте по-различен от другите, но виждам, че съм се излъгала.
Изведнъж Плат чукна с пръсти по масата, сияещ от радост.
— Сетих се! — възкликна той възторжено. — Мястото на Никълсън, в северната част. Там има голяма дъбрава и естествено езеро. Старата къща може да се събори, а новата да се построи по-навътре.
— Млъкнете най-после! Съжалявам, че трябва да ви хокам, но е нужно такива като вас да разберат веднъж завинаги къде им е мястото. От мен се иска да изляза на вечеря с вас и да направя приятно прекарването ви, за да купувате от стария Зизи, но не се надявайте да ме купите заедно с някой от костюмите.
— Искате да кажете, че излизате така с всички клиенти и всички те ви говорят като мен?
— Всички разиграват някакъв театър — каза госпожица Ашър. — Но трябва да призная, че в едно отношение вие ги превъзхождате. Те обикновено говорят за диаманти, а вие извадихте истински диамант.
— От колко време работите, Хелин?
— Много ли ви допадна името ми? Осем години вече изкарвам сама прехраната си. Отначало бях касиерка и експедиторка, после продавачка, а след това станах манекенка. Не мислите ли, че вечерята ни е малко суха, господин Тексас, и трябва да се полее с вино?
— Занапред няма да пиете вино, моето момиче. Ужасно е, като си помисля, че… Утре ще дойда да ви взема от магазина. Искам да изберете един автомобил, преди да заминем. Няма какво друго да купуваме оттук.
— Стига глупости! Да знаете как са ми омръзнали такива приказки, просто ми се повдига.
След вечерята двамата тръгнаха по Бродуей и стигнаха до малкия парк на Диана. Дърветата веднага привлякоха Плат и той свърна на лъкатушната пътека под тях. На светлината в очите на момичето блеснаха две чисти сълзи.
— Това вече не ми харесва — каза Плат. — Какво ви е?
— Не обръщайте внимание. Това е от… Нищо, но отначало помислих, че сте по-различен. Но всички сте еднакви. Сега ще ме заведете ли у дома, или да повикам да ме изпрати някой полицай?
Плат я изпрати до вратата на пансиона. Те се спряха за малко в преддверието. Тя го изгледа с такова презрение, че дори неговото дъбово сърце трепна. Той понечи да я хване през кръста, но тя му зашлеви плесница, от която бузата му пламна. Той отстъпи назад и в този миг на плочестия под падна и се отърколи някакъв пръстен. Плат се наведе да го търси и го намери.
— Вземете си никому ненужния диамантен пръстен и си вървете, купувачо — каза тя.
— Този е другият — венчалният — каза тексасецът, сложил на дланта си гладката златна халка.
Очите на госпожица Ашър го стрелнаха в полумрака.
— Вие наистина ли имахте пред вид това? Но вие…
Някъде се отвори врата.
— Лека нощ — каза Плат. — Ще се видим утре в магазина.
Госпожица Ашър влетя в стаята си и така разтърси учителката, че тя се изправи в леглото, готова да запищи: „Пожар!“
— Къде е това? — извика тя.
— И аз питам същото — каза манекенката. — Ти си учила география, Ема, и сигурно знаеш. Къде се намира град Как… Как… Карак… Каракас, да, така се казваше.
— Как смееш да ме будиш за такова нещо? — писна учителката. — Каракас е във Венецуела, разбира се.
— С какво се отличава?
— Главно със земетресения, негри, маймуни, малария и вулкани.
— Не ме интересува — каза весело госпожица Ашър, — утре заминавам за там.