Красимир Бачков
Кураж за другите
За да стигне от почти опустялото добруджанско село до Варна, дядо Ильо смени два автобуса. Вече повече от десет години той не бе напускал дома си и сега пътуването му се стори дълго и мъчително. На автогарата в града го посрещна дъщеря му и двамата тръгнаха към болницата. Късната и студена есен бе прогонила хората от улиците а във въздуха се носеше мирис на дим и зима. Някак странно отекваха стъпките от подкованите му с налчета обуща по тротоара. Сякаш бе сам в града. С дъщеря си много не приказваше. Откакто я съкратиха от работа, тя се отчая и някак смали. Трудно я караха само с инвалидната пенсия на мъжа и, но тя не се оплакваше. Предпочиташе да мълчи и да гледа с присвити очи на всичко. Добре, че поне внукът се издържаше сам в София. Там следваше за юрист, като че ли единствено юристите можеха да оправят тая скапана държава.
— Такъв мързел, Недке — обърна се той към дъщеря си — е подгонил хората, че не е за вярване! На стрина ти Параскева къщата я купи един инженер от Добрич. И той без работа останал, пък решил да гледа животни на село. Дойде самичък, защото жена му не можела да живее в нашият генгерлик и си купи пет кокошки и две овце за дамазлък. Ти я знайш съседската къща с градината. Няма и два декара двор, но и той му се видя много. Копна с мотиката, копна с лопатата и накрая се отказа. — „Не е работа туй — вика — селската! Няма файда от нея!“Две седмици изкара с кокошките и овцете и онзи ден ми ги предлага през плета: „Купи ги — вика — комшу, че се прибирам в града! Види се, от мене селянин няма да стане. По-добре да си плащам осигуровките няколко месеца, а после да се пиша на борсата.“
— А бе синко, — викам — аз мойте не смагам да гледам, та твойте ли! Тури им ножа, пък си ги носи в града. А тя селската работа вярно, не е за лешпери! — Та заклах му ги, щото и да коли не бил научен и си замина. И лелината ти Пенкина внука и тя не ще да работи! — „Затуй ли съм учила висше — вика — че сега да работя? Тая няма да я бъде!“ — Сякаш се е родила с висше образование! Изхайлази се тоз народ, не е за вярване ти казвам! Ама и що ли да се трепе, като накрая все ще е излъган! То рибата, от главата се вмирисва! Тъй де.
— Остави тез политики сега! — прекъсна го дъщеря му — Кажи как ти са болките! Не намаляха ли от онуй лекарство?
— Намаляха зер! Всичко си е наред.
— А защо те праща тогава фелдшерът в болница?
— Амчи фелшерска му работа, значи. Можеш ли го разбра.
— Не е тъй то! На баба Мара дъщеря и каза, че си ходел по нощите из селото като някой таласъм. Имал си болки и затуй си обикалял.
— Виж ги ти женорята! С тия големи усти, човек в затвора могат да вкарат биля! Ами като не ми се спи! Дъртешка работа, значи!
Двамата се наредиха на опашка пред вратата на лекаря специалист. След час той ги прие и насочи към рентгена. Там медицинската сестра заяви, че трябва да платят официално десет, а неофициално двадесет лева, за рентгенова снимка.
— Че то си е жива кражба туй! — възмути се старецът — Как тъй уж десет, а искате двайсе лева?
— Иначе не може дядо! — най-безсрамно се изхили сестрата — Ако искаш, прави си снимка, ако не щеш — недей!
— Вашта кожа хайдутска! — не издържа дядо Ильо и след още две — три псувни тръгна да излиза. Дъщеря му го дърпаше за ръкава, настояваше да се върне, но той и не искаше да чуе. — „Сякаш те са ми го дали тоя живот! — ръмжеше — Хората някога имаха срам, а тия и очи нямат сега! Как гледат небето с тия очи?!“
Отвън на улицата, до входа на болницата, бе приседнал побелял акордеонист и къдреше старомодно танго. Пред единственият му крак, бе поставена кутия от обувки, на дъното на която се виждаха няколко стотинки. Дядо Ильо спря до него и запита:
— Наборе, знайш ли Ганкиното?
Акордеонистът побара с длан небръснатата си брада и намръщен отвърна:
— Абе, всичко знам аз, ама става ли да свиря хоро, при толкоз болка наоколо?
— Що да не става, бе наборе? — сопна се старецът — Какво му е наред на тоя свят, че и свирнята да е? Ти нали за пари свириш?
— Все от нещо трябва да се живее! — повдигна рамене акордеониста.
— Ето ти тогаз два лева, да изкараш Ганкиното! — подаде му парите дядо Ильо.
Музикантът присви очи:
— Слушай, старец! Ще ти изсвиря без пари каквото искаш, но да не е весело. Откакто ме скъсиха от едната страна, хоро и ръченица не свиря. Кажи какво искаш да изкарам?
Недка, която до момента следеше безучастно разговора, пак задърпа баща си:
— Тате, хайде да вървим! Щото много пари имаш, че ги раздаваш където завърнеш!
— Аз не ви искам парите, госпожо! — засегна се акордеонистът — Мен откакто ми отрязаха крака, нищо не ми трябва вече! Ни дом, ни жена, ни деца, ни пари! Нищо, мамка му и живот! Такъв, никому не съм нужен!