Дядо Ильо изведнъж неочаквано се съгласи да се върне в болницата. Поеха обратно към рентгена и направиха снимките. След няколко часа, късно след обяд, лекарят деликатно обясни, че старецът е сериозно болен. Туморът, който му бяха открили, не бе образувал метастази, затова трябвало да се правят други изследвания. Можело да е доброкачествен и тогава щели да предприемат едни мерки, а в обратният случай — други. Всичко това струваше доста пари и време, а дядо Ильо трябваше да остане във Варна поне една седмица. Старецът прие диагнозата спокойно и махна с ръка:
— Тя мойта е лесна работа, докторе! Лятото навъртях седемдесет и една, и да река още днес — хващам си пътя към дядо Боже. Квото съм взел до сега — стига ми!
— Ама недей така, тате! — със свито гърло изрече дъщеря му. От навлажнените и очи се търкулнаха две бистри сълзи, които тя дори не усети на лицето си.
— Благодарим! — вече от вратата каза дядо Ильо и напусна кабинета. След него бавно и унесено излезе дъщеря му. Навън, при акордеониста, старецът се спря отново и въздъхна:
— Кажи каква да я правим сега, бе наборе?
Еднокракият изплю угарката от цигара, залепнала на устните му и тихо подхвана началните тактове на кръшна ръченица. В очите на дядо Ильо блеснаха искри:
— Ха така, бе човече! Де натисни, де!
Акордеонистът отпусна ръце и измъкна отнякъде малка бутилка с ракия. Надигна я, отпи глътка и подаде шишето на стареца:
— Пийни, старче! Всичко в тоя живот е лъжа!
Дядо Ильо сковано приклекна и остави шишето до кутията със стотинки, без да е вкусил от ракията. Помести си шапката и погледна към дъщеря си:
— Ти си върви, Недке! Прибирай се! Аз ще си похортувам с човека и после ще хвана рейса за село. За мен не се тревожи!
— Ама как тъй, бе тате?! — възрази дъщеря му — Нито в къщи си идвал, нито нищо! Няма да те оставя тъй!
— Върви, върви! — стросна се той — Няма да се оплакваме един друг двамата с мъжа ти я!
— Ама тате!
— Казах вече! — свъси побелелите си щръкнали вежди дядо Ильо. Дъщеря му се помая, помая и тръгна несигурно. Докато стигне до ъгъла на улицата се обръща няколко пъти, спря за момент, а после дребната и превита фигурка просто изчезна. С леко одрезгавял глас дядо Ильо запита:
— Та какво казваш за живота?
Еднокракият облиза устни, бутна акордеона тъй, че той въздъхна с няколко глухи акорда и отряза:
— Лъжа е всичко, мамка му и живот! Всеки ден се будалкаме за тоя, дето духа. Няма справедливост на тоя свят! Да знаеш откога всичко ми е омръзнало!
— Че то има лесно, бе наборе! — засмя се старецът — Едно въже и един здрав клон, ще те отърват от всичко!
— Тоя лек и аз го знам, но за него трябва кураж, а аз го нямам!
— Право казваш! Не си много куражлия, щом едно хоро те е страх да изкараш. Ми то не за тебе бе наборе, за хората посвири! Ако не друго, то поне душата на някого можеш да стоплиш. А не е малка работа туй! Ех, аз да можех да свиря!
Акордеонистът нервно запали нова цигара и през стиснати зъби промълви:
— Пука му на някой за мене и тебе, старец! Всеки гледа себе си! Ей за туй сме на тоз хал! Човещина няма, е-е-й!… Обаче за тебе ще намеря кураж за едно хоро!
Той опъна акордеона и неочаквано мощно, сякаш цял живот сбирал сили, подхвана хорото. Дядо Ильо се надигна и запристъпва на едно място в ритъма на музиката. Наоколо минаваха угрижени и свити от студа и неволите хора, поглеждаха с недоумение към двамата и отминаваха с плаха, открадната от тъжната есен усмивка. Рядко преминаваха лъскави коли, зад черните стъкла на които не се виждаше никой. Един по-силен порив на вятъра подхвана шепа жълти листа и ги завъртя във фуния към небето. После утихнал, вятърът спусна листите над акордеониста и стареца, бавно и нежно, като божия милувка.