В цялата история нямаше никаква логика. Сам не беше сприхав или агресивен, така че не би могло да е самозащита. Инспектор Грейс бе вбесяващо потайна относно фактите — „Най-добре е Ейми да ви разкаже, когато се почувства готова“. Ала Ейми не обелваше и дума. Държеше се като глухоняма. Даян се опитваше да пробие стената — правеше й малцови шейкове, отваряше кутии с френски петифури (любимите й лакомства от дете), отрупа спалнята, която сега деляха, с всичките й стари играчки и джунджурии. Но нищо не помогна. Така че трите просто седяха и мълчаха. Чарли се разполагаше в единия край на дивана и се стараеше да не разлее чая си, Даян трупаше в чиниите сладкиши, които никой не ядеше, а Ейми просто се взираше в празното пространство и приличаше на празна обвивка на жизнерадостното момиче, което някога беше.
11.
Това беше засада. Жената дебнеше Хелън и когато тя слезе от колата, веднага й се нахвърли.
— Ще ми отделите ли няколко минути, инспекторе?
Сърцето на Хелън се сви. Започваше се.
— Радвам се да те видя, Емилия, но съм много заета.
Хелън понечи да тръгне, но другата жена рязко протегна ръка и препречи пътя й. Хелън я изгледа гневно: Ти шегуваш ли се? Противничката й веднага схвана намека и бавно отпусна ръка. Емилия Гаранита невъзмутимо се ухили до уши. Тя имаше доста странен вид — младолика и стройна, но същевременно грохнала и обезобразена. Като тийнейджърка бе привличала мъжките погледи, но едва осемнайсетгодишна беше станала жертва на жестоко нападение с киселина. Ако човек погледнеше профила й отляво, щеше да види привлекателна и дори красива жена. Отдясно тя будеше единствено съжаление — чертите й бяха разкривени, а изкуственото й око не помръдваше. Бе известна с прякора си Красавицата и Звяра и работеше като главен криминален репортер на „Ехо“.
— Случаят „Ейми Андерсън“. Знаем, че тя го е убила, но не и защо. Какво й е причинил, за да я принуди да натисне спусъка?
Хелън се опита да прикрие раздразнението си — беше сигурна, че точно Емилия бе крещяла през пощенската кутия на семейство Андерсън, но знаеше, че е неразумно да се държи враждебно с пресата на този ранен етап от разследването.
— От сексуално естество ли е проблемът? Биел ли я е? Издирвате ли и други заподозрени? — продължаваше да разпитва тя.
— Знаеш процедурата, Емилия, веднага щом имаме какво да кажем, говорителят на полицията ще съобщи. А сега ме извини, ако обичаш…
— Просто съм любопитна, защото сте я пуснали. Дори не е под гаранция. Обикновено ги карате да се потят доста по-дълго от това, не е ли така?
— Не караме никого да се поти, Емилия. Аз следвам стриктно правилата, познаваш ме. И точно затова всяка комуникация с пресата ще се осъществява по установения ред.
Хелън я дари с най-лъчезарната си усмивка и продължи по пътя си. Беше спечелила първата битка във война, която със сигурност щеше да се проточи. Емилия имаше престъпна кръв. Най-голямото от шест деца в семейството, тя се бе прочула, когато баща й, дилър на наркотици, бе осъден на осемнайсет години затвор за използване на децата си като „мулета“. От най-ранна детска възраст Емилия и петте й братя и сестри бяха принуждавани да поглъщат презервативи с кокаин при всяко от многобройните им пътувания от Карибите до пристанището на Саутхамптън. Когато португалецът влязъл в затвора, шефовете му се опитали да принудят Емилия да поднови дейността си на „муле“, за да възстановят загубите си. Тя отказала, затова я наказали — два счупени глезена и половин литър сярна киселина в лицето. Тя бе описала това в книга, която в крайна сметка я бе подтикнала към журналистиката. Въпреки факта, че все още леко накуцваше, тя не се страхуваше от никого и нямаше пускане, когато захапеше някоя история.