В другия край на стаята Марк тихо припяваше „Имах си мъничко орехово дръвче“. От няколко дни бълнуваше детски песнички — може би ги помнеше от майка си, а може и да ги бе пял на дъщеря си. Така или иначе, бъркаше думите и мелодиите. Всъщност просто издаваше някакви звуци, опитвайки се да си докаже, че все още е жив. Кого заблуждаваше?
Чарли огледа гробницата им за хиляден път. До болка познатите четири бетонни стени безмълвно устояха на погледа й. Миризмата вече не се търпеше, шест дни екскременти, пот и повръщано се смесваха в зловонен коктейл. Освен това беше адски студено. Чарли се бе опитала да завие Марк — чиито зъби тракаха от високата температура — със стъклена вата, но той я избута настрана, защото дращеше кожата му и го дразнеше.
Чарли се замисли дали да не хапне малко от нея, но знаеше, че няма да успее да я задържи в стомаха си, а вече нямаше сили да повръща. Затова просто седеше, потънала в мрачни мисли.
Тя подпря глава върху студената, твърда стена. За кратък момент хладината на камъка я успокои. Наносекунда спокойствие, преди гладът отново да нададе вой.
Чарли рязко отлепи глава от стената и свали панталона си. После събу пликчетата си и ги вдигна във въздуха като трофей. Бяха мръсни и захабени от носенето им цяла седмица, но бяха единствената част от дрехите й, която не беше покрита с плътен слой мръсотия. Опита се да ги разкъса. Бяха изненадващо здрави и еластични, но не след дълго успя да ги разпори на ленти. Напъха една в устата си. Имаше вкус на пот и урина. Чарли започна да дъвче. Дъвка известно време и парчето плат омекна. Тя с усилие го преглътна, борейки се с инстинкта си да повърне. Но не получи никакво облекчение. Налапа още една лента, после още една и се насили да ги преглътне. Чувстваше се обезумяла от глад. Но на четвъртия опит повърна и изхвърли от стомаха си всички погълнати парчета плат. Лежаха си на пода, влажни от слюнка и стомашни киселини, и сякаш й се подиграваха.
Чарли се свлече на пода и заплака. Но и плачът й не продължи дълго. Нямаше сили за отчаяние. Тя отвори насълзените си очи, протегна ръка към гнусните парцали и отново започна да дъвче.
107.
Пълно унищожение. Други полицейски служители не биха издържали на този товар, биха пратили някоя изкупителна жертва на фронтовата линия. Но Хелън знаеше, че всичко това се случва по нейна вина, затова нямаше друг избор, освен да приеме ролята на жертвеното агне.
Изправена между две огромни снимки в близък план на Марк и Чарли, Хелън направи изявление за националната преса и подкани всеки, който има някакви подозрения, да се свърже с полицията. Статията на Емилия в „Еко“ бе предизвикала паника. В претъпканата зала за пресконференции имаше представители на всички малки и големи ежедневници от Обединеното кралство, както и журналисти от Европа, Съединените щати и други държави по света.
Вече нямаше скрито-покрито. Издирваха сериен убиец. Точно тази публичност чакаше Емилия Гаранита, затова описваше историята с всичките й отблъскващи подробности, предизвиквайки Хелън да подаде оставка. Настояваше за обществено допитване по въпроса дали Хелън трябваше да оглавява това разследване. „Еко“ подготвяше още една подробна статия със списък на всички лъжи, полуистини, увъртания и некомпетентни решения, които според тях определяха разследването до момента. Хелън посрещна атаката с гордо вдигната глава — за нея бе важно да отправи посланието си към обществото, цената на професионалното й поражение нямаше значение.
Първоначалното й намерение бе да остане в управлението цяла нощ, да се освободи от гнева и чувството за безсилие, но загриженият й екип надделя и успя да я накара да се прибере вкъщи — поне за час-два. Всички бяха капнали от умора, но никой не бе виждал Хелън да се прибира да поспи от седмица — трябваше да презареди батериите си.
Хелън се качи на мотоциклета си и пое към дома си със съобразена скорост — все още се чувстваше разнебитена и изпълнена с емоции. Щом се прибра, тя си взе душ и се преоблече. Приятното усещане за чистота я изпълни с енергия и — колкото и абсурдно да звучеше — с надежда.
За един кратък момент на еуфория се почувства сигурна, че ще ги открие живи и здрави.
Но докато гледаше през прозореца към навъсеното нощно небе, този кратък прилив на оптимизъм започна да се изпарява. Бяха търсили навсякъде, а не откриха нищо. Докато хампширската полиция претърсваше всяко кътче на Саутхамптън за изчезналите полицаи, Хелън се бе свързала с колегите си в Лондон. Може би в избраното от сестра й място имаше нещо лично? Може би се бе спряла на някое „забавно“ местенце, където да се посмее за последно? Като например изоставените складове, където като малки ходеха да чупят прозорци, или гробището, където се наливаха с алкохол, училищата, от които бягаха, подлезите, в които гледаха скейтбордистите. Бе помолила да претърсят всички тези места.