— Къде е? — безцеремонно и грубо попита Хелън.
Чарли не можеше да я погледне в очите.
— Той го направи. Не бях аз. Той го направи, за да ме спаси…
— КЪДЕ? — изрева Хелън.
Чарли се разплака, вдигна дясната си ръка и посочи към „Чатъм Тауър“.
— Мазето — с треперещ глас отвърна тя.
Хелън я заряза коленичила на земята и хукна към сградата. Освободи предпазителя на пистолета и профуча през незаключената порта на обекта. Нямаше време за стратегии и предпазливост. Трябваше да открие Марк. Пропъди от съзнанието си вероятността той вече да е мъртъв — със сигурност имаше време да го спаси. Трябваше да го спаси. И тогава изведнъж осъзна, че изпитва чувства към Марк. Не любов — все още не — но нещо топло и хубаво, което би могло да покълне. Може би неслучайно се бяха срещнали. Може би им е било писано да се спасят взаимно и да излекуват травмите си от миналото.
Тя нахълта във фоайето на сградата и се заоглежда като обезумяла. После хукна към асансьорите и с ритник отвори съседната врата. Оттам побягна надолу и все по-надолу, вземайки стълбите по три наведнъж.
Озова се в мазето. Отвори с ритник първата врата и откри… празен шкаф. Не, невъзможно, вратата не беше достатъчно здрава да задържи когото и да било вътре, трябваше да е… И тогава я видя — подсилената метална врата, която се полюшваше на пантите си. Хелън се втурна по коридора и нахълта вътре.
Но още щом прекрачи прага, коленете й омекнаха и тя се свлече на пода. Бе видяла Марк. Бе видяла най-лошия си кошмар. Бавно вдигна глава, но и този път не видя нищо по-различно. Марк лежеше в локва от собствената си кръв. Беше мъртъв, а ръката му все още стискаше пистолета, отнел живота му. Хелън допълзя до него през мръсния под и положи главата му в скута си. Но той бе студен и безжизнен.
Силен удар по вратата я накара да вдигне поглед. Кого очакваше? Чарли? Бриджис? Появи се Мериан, разбира се.
— Здравей, Джоди. — Тя се усмихна, затвори вратата и я заключи. — Отдавна не сме се виждали.
113.
Нямаше победа. Нямаше щастие. Нямаше дори облекчение. Чарли бе оцеляла. Щеше да живее. Бебето й щеше да живее. Но предишната Чарли беше мъртва и погребана. И нямаше да се завърне никога.
Лежеше върху чакъла, а дъждът се изливаше отгоре й. Чувстваше се замаяна. Шокирана и мразеща. Полека я обземаше пълно изтощение. Тя затвори очи и отвори уста. Дъждът се изливаше в пресъхналата й, кървяща уста. Моментно усещане за облекчение, последвано от забвение. Мислите й се рееха в безтегловност, чувстваше се като засмукана под вода, потапяше се в мрак, който едновременно я успокояваше и изцеждаше силите й.
После чу глас. Странен, далечен, механичен глас. Чарли се опита да се измъкне от бездната, но изтощението я дърпаше обратно. После го чу отново. Гласа, упорит, настоятелен. Тя успя да отвори едно око. Но наоколо нямаше никого.
— Къде си? Отговори, моля те! — Отчаяният глас вече звучеше по-ясно.
Чарли отвори и другото си око и успя да надигне глава от земята.
Радиостанцията на Хелън лежеше захвърлена до мотоциклета й. А гласът… гласът беше на детектив Бриджис. Търсеше я.
Може би не всичко беше приключило. Може би Чарли все още имаше шанс за изкупление в крайна сметка. Знаеше, че трябва да опита. Тя с мъка се изправи на крака, после се свлече на колене. Тялото й трепереше, зъбите й тракаха. Виждаше всичко двойно. Цялата се тресеше, но трябваше някак да стигне до радиостанцията.
114.
— Как можа?
Мериан се засмя. Каква прелестна ирония струеше от въпроса на Джоди. Точно този въпрос Мериан бе задала на нея преди толкова много години. На лицето й грейна широка усмивка — кой би могъл да предположи, че всичко ще се подреди толкова идеално?
— По-просто е, отколкото може би си мислиш. Мъжете бяха лесни — знаеш ги какви са, като видят някоя по-засукана мадама. А момичетата… е, те бяха много… доверчиви. Бих искала да кажа, че никак не ми е било лесно, но както сама виждаш, те изнесоха тежката част на плещите си.